Българското документално кино заслужава повече | webcafe.bg
Filmcafe logo

Българското документално кино заслужава повече

Калин Семенов 14.10.2015, 14:02 (обновена 27.10.2015, 17:16)
Лачените обувки на българското кино – документалните филми

Снимка: © БНТ

Трудно е да отсееш най-доброто заглавие от многото. Това, което ще устои на всички класации и в бъдеще. Както казва Селинджър, истинският автор (в случая – филм) трябва да може да устои и на похвалите. А избраните филми в предаването на БНТ ще отнесат доста похвали

Вече премина еуфорията и сценичната треска на зрителите, гласували за най-добър български игрален филм във формата на БНТ „Лачените обувки на българското кино".

Сега националната телевизия реши да мине на бързо четене и документалното кино, в сходен формат, но с привидно несъстезателен характер.

Проектът „Лачените обувки на българското кино: Документалните филми" стартира на 27 септември - почти 103 години след нарочения от историците за първи български документален филм „Балканската война" на Александър Жеков. Жеков, по стара българска традиция (да си спомним Васил Гендов), е всичко - режисьор, продуцент, сценарист, оператор, сам воин на полето на изкуствата. Само че случилото се оттам нататък е почти бяло поле.

Тъй като документалното ни кино, както каза и един от гостите в студиото, днес е известно предимно с това, че не е известно.

То наистина е непознато и недостъпно за зрителя и отдавна е рядкост шестването му по киноекраните (с някои весели изключения, продиктувани от необмислена авторова дързост или лековато обръщане към масовия вкус).

Затова селекцията на най-хубавите документални филми за предаването е поверена на експерти, винаги в бойна готовност за подобни класации, обобщения и сумирания по призвание.

Тази селекция включва около 50-тина филми преди 1989 година, и също толкова след 1989 година. От нея са избрани чрез гласуване общо 20 филма, по 10 преди и след промените, които ще бъдат излъчвани в течение на няколко седмици от БНТ.

Именно подборът обаче се оказва големият проблем на предаването - селекцията създава впечатление за неточност и неравност, за някаква омаловажена стойност на филмите.

Така нашето документално кино просто не е представено в добра светлина.

Като начало, разделната линия 1989 г. е предумишлено изкуствена. Точно тогава някаква особена революция в киноезика на българските документалисти едва ли се е състояла. Все пак това са сложни творчески, социални и индивидуални процеси, всъщност грубо и механично прекъснати с кинореформата след промените, изкарала кинаджиите на улицата. Оттогава в производството на документални филми, както и игрални и всякакви, има цели нулеви години и общият брой създадени филми е просто несравним с този отпреди промените.

Така от едната страна на селекцията стои неравномерно по-голям масив от повече от 6 хиляди родни филми. На всичкото отгоре и с добър международен престиж (около 250 награди на чужди фестивали).

Не е преувеличено да се каже, че тогава българските документални филми са били световен фактор за развитието на киноезика.

Те са присъствали на тогавашните най-престижни фестивали (Лайпциг, Оберахузен, Краков, Лил, Локарно, Венеция и т.н.) и са били абонирани за техните челни награди.

Става въпрос за Христо Ковачев с филми като „Хора и бури", „Строители", „Агрономи", „Светлини и хора" и още доста други, Юлий Стоянов с „Към биографията на Димитров", „Дъщерята на посланика Дод", Невена Тошева с „Етюд", „Звеното", „Толкова ли съм лош"...

Тези режисьори присъстват с по няколко филма в разширената селекция на БНТ, но са представени твърде скромно във финалната отсявка - Тошева и Стоянов с по едно заглавие, а Христо Ковачев без нито едно.

Друг създател на собствен стил и вкус - Здравко Драгнев, също отсъства от крайната класация.

За съжаление при такава селекция страдат именно истинските ни класици в този вид кино, с масивно и голямо творчество и с поне няколко достойни за десетката филми, които сами се бият (поради условието на регламента по един филм на режисьор).

Не бива да забравяме и Константин Григориев с неговите научно-популярни филми, също награждавани в чужбина през 70-те - „Живот над покривите", „Горски гласове" , „Стрели над водата", „Насекоми-музиканти" и още много други.

Става въпрос за постижения, за които родното игрално кино не може и да мечтае. Но са също така и филми, които зрителите днес не познават.

Човек няма как да не се запита не можеше ли БНТ да започне едно излъчване на документални филми не само от селектираната двадесетица?

И то не наградените от фестивала „Златна роза" във Варна (в началото и там са се давали награди за документално кино), или „Златен ритон" в Пловдив, с цялото ни уважение, а от вече изброените световни форуми за документално кино.

Защото принципът на раздаването на награди е същият и там - с гласуване на специалисти, но става дума за такива от световен мащаб, имали на разположение цялостната картина за състояние на световното документално кино.

Ако такива филми се покажат от националната телевизия сега, биха могли и зрителите да гласуват, или поне да си създадат мнение. Тогава и експертите с чисто сърце не биха карали на спомени, а можеха да подложат и проверят критериите на времето, както и собствените си.

Всички мечтаем за деня на истинската равносметка в която и да било област, но действаме автоматично и календарно циклично. После минаваме бързо напред.

От друга страна, този уклон към съвременното ни кино, киното от последните 26 години, е разбираем. Защото това кино е в процес на развитие, то е живо и още мърда, неговите автори в общия случай са тук и се нуждаят от повече подкрепа и публичност.

Но все пак, нали за да има истински смисъл един такъв формат, той трябва да претегли наново стойностите, да извади класиката от забвението, да се дистанцира от моментните успехи, от ореола им на обобщение и документ с естетическа или поне достоверна стойност.

Уви, преоценката липсва.

Да, форматът ни дава възможност да видим умни хора, отдавнашни специалисти в областта, да говорят интелигентно и обосновано за филмите, които са харесвали преди години, водени със стратегически и железен замах от проф.Божидар Манов. Но катарзис нито те са преживели, нито авторите, нито обществеността, отдавна оставена встрани от случващото се на екрана.

Естествено, че всеки регламент има ограничения и често е въпрос на личен вкус и избор, освен на емоционална и експертна памет, да отсееш най-доброто заглавие от многото.

Но проблемите са очевидни, когато документалист като Невена Тошева, със собствен стил, визия и тематика, влезе в подбора имемно с „Феномен" - нейния филм за Ванга с ореол на забранен. Въпреки че като естетически баланс, равновесие и киноумения във филмографията й има далеч по-стойностни заглавия.

Щом щампата „забранен филм" автоматично печели превес, значи свежият поглед към българското документално кино все още предстои.

Все пак селекциите от по 10 филма са донякъде представителни, защото отразяват различните подходи към това така динамично, премълчавано и подминавано кино. В десятката от филми след 1989-а е явно обръщането към миналото много повече, отколкото в сравнително злободневните филми в крак с времето, подбрани отпреди 1989 г.

Документалното кино днес не бърза да реагира на най-същественото и значимото на момента и се страхува да вземе твърда позиция за миналото, освен ако не е иронична. Често предпочита да избира героите си по-скоро с обратен знак. Ако са били обявявани за антигерои преди промените, днес задъжително трябва да бъдат изобразени като герои. А за филмите за затворници, чешити или изчанчили се с цел оцеляване хора на изкуството винаги имат място.

Къде са обаче новите ни, истински исторически герои, за които си заслужава да бъде направен филм?

Все пак желаем на добър час на документалното кино (в неговия най-лъскав вид) при срещата му със зрителя.

Oще: 10 ноември  1989  бнт  божидар манов  документалист  документалистика  документално  експерти  заслужава  здравко драгнев  константин григориев  награди  невена тошева  подбор  постижения  промени  селекция  телевизия  фестивали  филми  христо ковачев  юлий стоянов 


Още от Кино

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 15.11.2015, 12:25

1 Slavka Pelova Stoilova.471487569704531 | 15.11.201512:52

Преди повече от 30 години навярно гледах по Националната телевизия документален филм "Мамино майче", в който се показваше живота на една жена която сама, с помощта на майка си отглежда сина си, грижеше се нищо да не му липсва, продаде къщата на майка си за да може той да се изучи, а синът с любов и благодарност се обръщаше към тях с "Мамино майче". Във втория филм се проследяваше съдбата на семейството- синът вече е завършил право, оженил се е, родило му се е детенце и всички живеят в апартамента-бабата която е продала къщата си за да може внукът и да се изучи е много болна и живее в кухнята с дъщеря си, а внукът и за благодарност ги съди - нея и майка си да му изплатят наема за минали години, защото те са имали неблагоразумието от толкова обич да му припишат апартамента на него. Много трогателна история, но за жалост не помня името на автора на този филм от две части както и /навярно/ истинското име на филма. Моля- ако някой си спомня този филм и знае подробности- нека ми пише.
   

оценка

+0 -0

Най-коментирани