Дейвид Линч, или защо всички сме луди | webcafe.bg
Filmcafe logo

Дейвид Линч, или защо всички сме луди

лебовскиFilmcafe, по The Atlantic
26.01.2016, 18:22 (обновена 03.02.2016, 19:36)

1 от 4 снимки Назад Напред

Дейвид Линч

Снимка: © Getty Images

Трудно е да гледаме безбройните нови сериали, без да открием поне няколко, които дължат успеха си на "Туин Пийкс" - кратко просъществувалата поредица на ABC, създадена от Дейвид Линч.

Начинът, по който Линч борави със свръхестественото, сюрреалистичните му нелогични обрати, черният му хумор и емблематичните зловещи кадри могат да бъдат доловени в доста съвременни сериали - от "Семейство Сопрано" до "Изгубени", макар и малко от тях да успяват да съчетаят всички тези елементи с толкова хипнотичен ефект.

"Туин Пийкс", който бе спрян преди 25 години, често бива цитиран като основно влияние върху сегашната ера на добри авторски драми. Така че когато сериалът получи нов живот в началото на 2017, Линч ще се завърне в телевизионния пейзаж, който е еволюирал основно по негов образ и подобие.

И все пак този сериал е само една глава от историята на Линч - режисьорът, който се утвърди като един от най-влиятелните американски автори от последния четвърт век.

За да разберем напълно доколко Линч е оформил съвременното кино и телевизия, си заслужава да разгледаме три от най-емблематичните му филми - "Гумена глава", "Синьо кадифе", и "Мълхоланд Драйв": творби, проправили пътя за всичко, от жанра на боди-хоръра и женските антигерои в телевизията до предградийни антиутопии и зарибяващо, серийно развитие на сюжета.

Създавани в рамките на 25 години, тези филми проследяват еволюцията на специфичните възприятия на Линч - които едновременно се прекланят пред американската култура и я поставят пред изкривено огледало, принуждавайки зрителите да се съмняват в собствените си ценности и усещане за реалност.

Първият пълнометражен филм на Линч би могъл да бъде описан и като трудно раждане, и като плод на любов

След 5 години на хаотични снимачни графици и проблеми с финансирането, "Гумена глава" достига до нощните кина през 1977, където постепенно придобива култов статус. Филмът се концентрира върху странния и банален Хенри Спенсър, който открива, че неговата непостоянна приятелка е бременна. След като бебето се ражда, филмът навлиза в кафкиански кошмар, преливащ от хумор и отчаяние. С помощта на зловещия ембиънт саундтрак, "Гумена глава" изгражда антиутопичен пейзаж, който отразява отчаяните отношения на Спенсър с всички и всичко около него.

Сред многото почитатели на "Гумена глава" е бил и самият Стенли Кубрик, който заимства много от филма на Линч за собствения си хорър шедьовър "Сиянието" през 1980. Той използва същия неумолим фонов шум и дълги кадри, за да изгради усещане за ужас, което в крайна сметка достига кресчендо в трескаво безумие. Дори прочутата "Стая 237" на "Сиянието" е не толкова деликатна алюзия към апартамента на страстната съседка на Спенсър - с номер 27. В "Сиянието", както и в "Гумена глава", сексът изглежда като бягство, но в крайна сметка запраща главния герой все по-надълбоко.

Извън огромното си въздействие върху "Сиянието", "Гумена глава" може би също така е и родоначалник на цял под-жанр: боди хорър, концентриращ се върху упадъка на тялото, показвайки го в различни състояния на разпад или обезобразяване. В представянето си на тревогите на грижите за новородено, "Гумена глава" е един от първите филми, представящи човешкото тяло като нещо плашещо и отблъскващо, от което трябва да се боим, вместо да се грижим за него. Противното дете на Спенсър е само най-откритият пример за боди хорър във филма; заглавието в крайна сметка загатва за сън, в който Спенсър е обезглавен, и главата му е използвана за правене на гуми във фабрика за моливи. Този едновременен интерес и отблъскване спрямо човешкото тяло и безкрайното му разнообразие от деконструкции повлиява и творбите на Дейвид Кроненберг и Клайв Баркър във филми като "Мухата", "Видеодром" и "Хелрейзър".

След нашумелия комерсиален провал на Линч "Дюн", през 1986 "Синьо кадифе" бележи завръщането на режисьора към личното, остро сюжетно кино

Разказвайки историята на спретнато хлапе от колеж (Кайл Маклоклан), който навлиза все по-дълбоко в садистичните дълбини на своя сънлив град в Северна Каролина, "Синьо кадифе" е приет с крайно поляризирани мнения, запазени само за най-провокативните филми. Филмът е осмян от мнозина като мръсен и женомразски (монахините от католическата гимназия на актрисата Изабела Роселини й се обаждат, за да й кажат, че се молят за нея ежедневно). Междувременно няколко критици, включително Питър Травърс от Rolling Stone, го наричат най-добрия филм на десетилетието.

Влиянието на "Синьо кадифе" е вероятно най-видимо във филмите на Куентин Тарантино. Режисьорът е възприел в "Синьо кадифе" не само стилизираното насилие, но е създал и нов тон за него - такъв, който се интересува от ежедневието около перверзния живот толкова, колкото и от самите брутални постъпки. Прочутата сцена в „Глутница кучета", в която Майкъл Мадсън отрязва ухото на заловеното ченге, слушайки Super Sounds of the '70s на K-Billy, е не особено деликатно намигане към ухото, открито в началото на филма на Линч.

„Глутница кучета" и "Криминале" обсипват зловещите си елементи от сюжета със забавно банален диалог, визуални загадки и намигания към фетишизма. Прочутата сцена в заложната къща на "Криминале" е шокираща заигравка с мрачния подземен мотив, толкова старателно разглеждан в "Синьо кадифе". Точно както е и при Линч, ранните филми на Тарантино са толкова маниакално гледаеми, защото пагубното поведение се случва в пейзаж, съответстващ на културата. С тениските си на Flintstones и Speed Racer T и постери на филми от 50-те, "Криминале" поднася живота на престъпници, гарниран с любими артефакти на американската култура. Ако тази отзивчивост - и игривост - по отношение на културата изглежда идеална за телевизия, то надали изглежда странно, че Тарантино наскоро заяви, че обмисля като следващ проект ТВ сериал.

"Синьо кадифе" промени начина, по който режисьорите и зрителите възприемат живота в малките американски градчета. Непретенциозната обстановка на предградията и атмосферата на ноар киното, някога много далечни една от друга, станаха неотделими след премиерата на филма. Синтезът им повлия и на творчеството на братя Коен (най-вече "Фарго", който по-късно породи и антологичен ТВ сериал), интелектуални филми за престъпления като "История на насилие" на Кроненберг, и дори сериали като "Момчетата от Медисън Авеню", "Падането" и "Мотел Бейтс". "Синьо кадифе" пренаписа американския мит в свой стил, показвайки покварата зад идиличните огради на семейните къщи.

Този "интерактивен" подтекст, в който творбите на Линч съблазняват зрителите да подлагат на съмнение собствените си желания и морални ориентири, е причината за вълнението около новия сезон на "Туин Пийкс". С телевизията, служеща като доминираща медия за оформяне на представата на Америка за самата себе си, Линч се завръща към платформа, по-подходяща от всякога за неговата страст да се заиграва с духа на времето.

През 2001, 15 години след "Синьо кадифе" и десетилетие след "Туин Пийкс", Линч създава това, което мнозина считат за неговия шедьовър

"Мълхоланд Драйв" първоначално е бил замислен като ТВ поредица за ABC през 1999, и е трябвало да бъде триумфалното завръщане на Линч в телевизията. Но след спорове за творческия контрол с мениджъри от телевизията, Линч в крайна сметка решава да вземе в свои ръце "Мълхоланд Драйв" и да го превърне във филм. Резултатът е филм-целулоиден сфинкс - холивудски ноар, който е изтънчен и застрашителен, и който жертва дуализма на светлина и мрак, който Линч изследва в "Синьо кадифе" и "Гумена глава" в полза на по-сложна динамика. Страховитият тон и морална двусмисленост на филма остават живи в сегашни сериали като "Истински детективи", "Хирургът" и "Останалите", които се опират на същия първоизточник на екзистенциално объркване и неуравновесени герои.

Улавянето на пъзело-подобната структура на Линч е нещо, което повечето режисьори се стараят да избягват. "Мълхоланд Драйв" е най-значим като психологически трилър, поставящ в центъра си сложен, изтерзан женски герой, променяйки фундаментално старата йерархия на ноар сюжетите. Тъй като целият сюжет е организиран като слоеве от спомените и характера на Селуин, "Мълхоланд Драйв" разширява перспективата за сложни в психологически план жени в киното. Той също така унищожава баналните обичаи за изграждане на женски герои: Наоми Уотс и Лора Харинг, първоначално представени като лековерно холивудско момиче и девица в беда, категорично ликвидират тези архетипи в края на филма. Селуин на Уотс подготвя средата за герои като Нина в "Черният лебед", Жюстин в "Меланхолия" и дори Джесика Джоунс в ТВ поредицата на Netflix.

"Мълхоланд Драйв" е една от първите "бездънни заешки дупки" с R рейтинг, жанр, който е придобил забележителна популярност в ерата на маниакалното гледане на поредици по Netflix. Както констатира Джеймс Пониуозик в New York Times, Netflix и Amazon показват, че пускането на цели сезони наведнъж и ориентацията към потапящо гледане допринасят за различна форма на визуално разказване на сюжети. По-дълги от филми, но по-сбити от обикновените TV сериали, поредици като Sense8 изискват зрителите да се отдадат напълно на света и логиката на поредицата. Описанието от Пониуозик на тази зараждаща се форма - хипнотична, всеобхватна, романистична - звучи до голяма степен като филм на Линч, но не толкова като филмовата индустрия сега, което вероятно улеснява проследяването на влиянието на Линч в съвременната телевизия.

Макар някои да твърдят все още, че телевизията не е "по-добра" от киното, сериалите на малкия екран в последните години убедиха мнозина, че киното не е мястото, където се случват най-много експерименти, поемане на рискове и опити да се запазва културна адекватност. Ако Линч беше опитал да реализира "Мълхоланд Драйв" като ТВ сериал в наши дни, вероятно би успял. Така че е трудно да се сетим за по-добро време за възраждане на "Туин Пийкс" - и за завръщането на майстора на дръзките и странни сюжети.

Oще: eraserhead  глутница кучета  гумена глава  дейвид линч  куентин тарантино  линч  мълхоланд драйв  сериал  сериали  синьо кадифе  сиянието  стая 237  стенли кубрик  телевизия  туин пийкс  филми 


Още от Кино

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 08.07.2015, 15:05

1 e-mil | 27.01.201608:04

Все се надявам, че ще спрете да превеждате тъпи статии, но явно не ви стига ресурс да напишете нещо свое.

Противно на глупостта, която сте преписали от The Atlantic, няма никаква алюзия между Линч и стая 237 в "Сиянието". Филмът е по романа на Стивън Кинг, в който стаята е с номер 217 (номерът е променен заради изисквания на локацията). Романът е публикуван няколко години преди филма на Кубрик и месеци преди излизането на "Гумена глава". А номерът още по-стара идея - Кинг описва хотел, в който бил отседнал в средата на 70-те.

Същата глупост и с отрязването на ухо в "Глутница кучета", което също било намигване към Линч. Щеше да е намигване, ако Майкъл Медсън беше хвърлил ухото в тревата. А така няма нищо общо.
Рязането на вражески уши и носове е стара "сувенирна" традиция у много племена още от време оно. Все още се прави - и бели наемници са го вършили в колониалните африкански войни през 20 век, и за Виетнамската война има описани случаи, и в югославските войни имаше примери, дори в момента още го правят талибаните в Афганистан.

А с влиянието върху братя Коен The Atlantic направо са се оляли. Първо не става дума за кино ноар, а за нео-ноар. И предградията не влизат в черното кино с Линч, а поне 20 години по-рано.
Пък братя Коен не правят кино от 90-те. Първият им режисьорски филм е "Blood Simple" излиза през 1984 и в него се описва именно убийствена история от предградията. Това е две години преди "Синьо кадифе". Ако гледахте малко повече кино щяхте да забележите, че Коен стигат до висотата на "Фарго" по собствен път.
И въобще не е ясно какво прави "Мотел Бейтс" сред примерите, след като той е очевадно свързан не с Линч, а с "Психо"? Който пък филм излиза още когато Линч е бил ученик. Могат да се извадят един куп заглавия, които показват, че семейното общество, което показва Линч е вдъхновено от по-стари филми. Дори да не се връщаме чак до Хичкок е достатъчно да споменем блестящият Badlands от 1973.
И не само филми - въпросното ухо в "Синьо кадифе" е като извадено от роман на Борис Виан.

Безспорно Линч е голям майстор, ама айде по-кротко с прехласването по гения! Дори за преписване на критика ви трябва поне малко обща култура.

В думите на Пониуозик няма никаква критична мисъл, а са най-обикновена реклама на Netflix и Amazon. И какво означава "типични сериали"? Първият сезон на Sense8 има 12 епизода, тоест се вмества в стандартния брой между 10 и 16. Толкова колкото имат сезоните на хиляди други сериали от десетилетия насам. Ако е имал предвид сапунените опери, то изобщо не може да има място за сравнение - това са коренно различни ТВ формати.

И тъпото му наблюдение, че в телевизията се били случвали повече експерименти изобщо не е вярно. "Къща от карти" стигна до Нетфликс именно заради консервативното мислене в телевизиите и неуспеха на Кевин Спейси да го продаде на старите големи американски компании.
Да, индустрията се променя. Да, много киноактьори предпочитат интересни роли на малкия екран. Но телевизията все още догонва киното. Там няма скоро да видим експеримент като "Boyhood" за който IFC плащат цели 12 години без да видят монтиран материал преди финала. И въпреки огромния успех на всякакви риалити шоута все още никой не се осмелява да направи двучасово "риалити" в един кадър като немския "Виктория". Със сигурност експериментите в киното са повече и със сигурност рисковете в инвестицията са по-големи. Скорошното сгромолясване на скъпи блокбастъри преди няколко години го показа.

Преписването на чужди статии без грам собствена мисъл не води до нищо добро. Така че не знам дали наистина сте луди, както се твърди в заглавието.
Не бъркайте глупостта с лудост!
   

оценка

+3 -0

Най-коментирани