Европейското кино вече няма нужда от субтитри | webcafe.bg
Filmcafe logo

Европейското кино вече няма нужда от субтитри

лебовскиFilmcafe, по Guardian
02.05.2015, 17:02 (обновена 09.05.2015, 18:39)
The Lobster

Да вземем например гърка Йоргос Лантимос, създател на странни, обезпокоителни истории от паралелни светове като "Кучешки зъби" и "Алпи". Най-новият му проект "Омарът" изглежда сходен със своите предшественици, доколкото показва хора, превръщащи се в животни, ако не успеят да си намерят партньор. Само че Лантимос го е заснел в Дъблин, на английски, с участието на Колин Фарел, Рейчъл Вайс и Джон С. Райли.

Във все по-глобализиращия се свят на киното, фестивалът в Кан е кино-еквивалентът на национален парк: място за опазване на застрашения вид чуждестранно кино, укрепен срещу всеядното опустошение от Холивуд.

Поне така е на теория.

Но гледайки официалната селекция тази година, изглежда, че там върлува англофонски вирус. От 20 филми в състезателната програма само три са заснети от англоговорящи: Гъс ван Сант и Тод Хейнс от САЩ, и Джъстин Кързел от Австралия. Обаче повече от половината от тези филми са частично или изцяло на английски.

Много от тях са от надеждни автори, навлизащи в англоезичните територии за първи път, а в много от тях участват нашумели американски или британски актьори

Да вземем например гърка Йоргос Лантимос, създател на странни, обезпокоителни истории от паралелни светове като "Кучешки зъби" и "Алпи". Най-новият му проект "Омарът" изглежда сходен със своите предшественици, доколкото показва хора, превръщащи се в животни, ако не успеят да си намерят партньор.

Само че Лантимос го е заснел в Дъблин, на английски, с участието на Колин Фарел, Рейчъл Вайс и Джон С. Райли. Подобна е и историята с Матео Гароне. Той спечели наградата на журито в Кан през 2008 с мафиотската история "Гомора" - възможно най-италианският филм, на който бихте могли да се надявате. Последното му творение, "Историята на историите", се стреми да бъде извратена приказка за възрастни, включваща митични чудовища и поглъщане на вътрешни органи. В актьорския състав са Салма Хайек, Венсан Касел, Тоби Джоунс и отново Джон Райли.

Сънародникът на Гароне, Паоло Сорентино също е зарязал италианския.

Сорентино спечели "Оскар" за чуждестранен филм през 2014 с "Великата красота", прекрасно отегчено представяне на Рим, заредено с духа на Фелини и златната ера на италианското кино. Обратно, най-новият му филм "Ранните години", в който играят Майкъл Кейн и Харви Кайтел, е сниман в голямата си част в Лондон. И това не е всичко. Норвежецът Йоахим Трир, мексиканецът Мишел Франко и дори французинът Гийом Никлу са все в конкурсната програма на Кан тази година с англоезични филми, сюжетът на които се развива в САЩ.

"Всяка година отказваме безброй филми, заснети в чужбина на английски," показателно заяви директорът на фестивала в Кан Тиери Фремо пред пресата, запитан за селекцията тази година. "Сорентино и Гароне не го правят, за да угодят на англосаксонския пазар. Те имат важни истории за разказване."

С други думи, би било още по-зле, ако Кан наистина беше отворил широко вратите си за всички

Това не е нещо толкова ново, разбира се. Английският е не толкова роден език на киното, колкото универсален втори световен език. Историята на Холивуд е писана предимно от европейски емигранти: Фридрих Мурнау, Ернст Любич, Фриц Ланг, Били Уайлдър, Уилям Уайлър, Франк Капра - списъкът е безкраен. Но когато режисьорите от Франция и Италия започнат да снимат филми на английски, няма как да не се притесним.

В най-развитите държави, националното кино се подкрепя от държавата - знак за неговата значимост за запазването на местната култура и език. Ако тези режисьори, с публично финансиране, започват да абдикират и да преминават в международни води при първа възможност, нещо не работи както трябва. Освен като признание и удостояване на най-важните световни кинорежисьори, възможно ли е Кан и други фестивали да позиционират тези автори за привличането им от англоезичното кино?

В този контекст Кан вече не изглежда като надеждно убежище за световното кино.

Да вземем например Сорентино. "Ранните години" не е първият филм, който той е правил на английски. Преди "Великата красота", той засне "Това трябва да е мястото", в който Шон Пен играеше разглезена рокзвезда на пътешествие из Щатите. Подобно на трите предишни филма на Сорентино, "Това трябва да е мястото" бе селектиран за състезателната програма в Кан. И дори спечели награда, но беше вероятно най-зле приетият филм в неговата кариера.

Той просто не изглеждаше като филм на Сорентино. Вероятно чуждестранните му възприятия не са доловили колко дразнещо и маниерно беше представянето на Робърт Смит от Шон Пен. Или може би беше заради сюжета, засягащ Холокоста и помирението с бащата, който бе твърде сантиментален. Или пък може би, защото епизодичната роля на Дейвид Бърн изглеждаше като фенско отдаване на почит. Или просто защото целият филм можеше да е поне с половин час по-къс.

Как се беше случил "Това трябва да е мястото"? Чрез фестивала в Кан, както се оказва

Пен беше председател на журито, което награди "Il Divo" през 2008. Сорентино и Пен са се срещнали на заключителното парти и изглежда взаимно са се харесали от пръв поглед. "Той [Пен] изрази много позитивно мнение за моя филм," обяснява Сорентино. "За мен това беше забележително до степен да ми хареса мисълта да заснема филм с него. Неочаквано, като истинска американска мечта, фантазията се превърна в реалност."

"Това трябва да е мястото" пада в обичайната клопка на чужденеца, преоткриващ Америка - Америка, която повечето режисьори вече са откривали многократно в американските филми. Това се случи с Уон Кар-Вай, чиято хонконгска чаровна студенина го изостави, когато засне "Моите боровинкови нощи". И с Бруно Дюмон, чиято еротична скука "Двадесет и девет палми" накара зрителите да жадуват за дълъг проследяващ кадър на мъглива Северна Франция. Боливудският хитов режисьор Видху Винод Чопра наскоро също се пробва в тази насока, но неговият псевдо-уестърн "Broken Horses" като цяло бе игнориран при премиерата му миналия месец, въпреки обилните похвали от Джеймс Камерън и Алфонсо Куарон.

Куарон впрочем е бил изключен от филмовата школа в Мексико за заснемане на студентски филм на английски, вместо на испански. Очевидно той все пак е считал, че е в правото си да го стори.

Всеки път, когато изгрее нов глобален център за снимане на кино - в последно време Мексико, Южна Корея, Дания и Бразилия - талантите там биват изкушени да напуснат родината си, но винаги това е въпрос на проби и грешки.

Често външните хора имат по-добър поглед към западната култура, отколкото местните. Като недоказал се тайвански режисьор, Анг Лий изглеждаше странен избор за "Разум и чувства" на Ема Томпсън, но както той отбелязва тогава: "В някои аспекти аз вероятно познавам света от XIX век по-добре от съвременните англичани, защото съм израснал с единия крак все още стъпил в това феодално общество." Чен Кайге, от друга страна, безнадеждно затъна с абсурдния си британски еротичен трилър "Убивай ме нежно". Фернандо Мейрелес уцели златната жила след "Градът на бога" с "Вечният градинар", но после направи издънки като "Слепота" и "360". Датчаните без съмнение имат по-добър усет за английския език, съдейки по творбите на Ларс фон Трир, Томас Винтерберг (в момента на екран с "Далеч от безумната тълпа") и Лоун Шерфиг ("Образование"). Но пък Шерфиг също не се усети за "йоркширския" акцент на Ан Хатауей във "Винаги в същия ден", който провали целия филм.

Въпросът не е само в изкушаването на чуждестранните режисьори, казва ветеранът продуцент Джеръми Томас. "Те отчаяно се стремят да правят филми на английски," казва той. Томас стои заднякои от големите англофонски успехи на световното кино, като "Последният император" на Бернардо Бертолучи и "Честита Коледа, г-н Лорънс" на Нагиса Ошима. "Бернардо искаше да снима на английски, и продължи да го прави, защото искаше да работи с актьорите," казва Томас. "Английският език води със себе си много добри актьори, които една отделна държава няма и звезди от много от тези нации са трудни за осигуряване."

Той не е изненадан от многото английско съдържание в Кан тази година: "Те искат да стигнат до по-голяма аудитория. Те искат да запитат: "Има ли някой там?". И искат да чуят в отговор: "Да!".

Томас в момента преговаря с трима от най-известните чуждоезични реисьори в света за снимки на филми на английски

Както се оказва, Томас участва в една от изненадите тази година в Кан: той е копродуцент на "Историята на историите" на Гароне. В първото си интервю досега на английски, Гароне обяснява, че филмът му е базиран на приказките на Джамбатиста Базиле, най-ранният известен събирач на европейски приказки. "Базиле е на практика неизвестен за света. Затова си помислих, че е добре да направя филма на английски, за да стигне той до най-голямата възможна аудитория. Небива да забравяме, че в Италия вече сме чели историите на Базиле в превод, защото той е писал на неаполитански диалект от XVII век. Но пък и нещо в Базиле звучи като шекспирово, така че си помислих, че бихме могли да го направим на английски, без да се изгуби нищо."

Гароне не счита, че предава италианското кино. След международния успех на "Гомора", той е получил безброй, потенциално доходоносни предложения да направ иподобни филми в САЩ, казва той. Но ги е отклонил до едно. Вместо това той е довел чуждестранните актьори в Италия, вместо да дезертира от собствената си култура. "Най-важното е качеството на филма," казва Гароне. "Ако правиш филм на италиански, можеш да го продадеш навсякъде по света, както се случи с "Гомора". Може обаче да направиш англоезичен филм и ако той не струва, няма да изкараш и 20 долара."

Ако Гароне и Сорентино предават италианското кино по някакъв начин, те са в добра компания - съдейки по видни техни сънародници като Бернардо Бертолучи или Микеланджело Антониони, чийто поглед отвън ни даде два от най-добрите филми в историята за Лондон и Америка от 60-те години - във "Фотоувеличение" и "Забриски пойнт". А какво да кажем за Серджо Леоне? Вместо да изоставя италианското кино, Леоне преоткрива американското и създава много продуктивна индустрия за спагети уестърни в родината си.

Публиката на чуждоезичните филми постоянно намалява от 60-те години насам

Докато режисьори като Антониони, Годар или Трюфо са намирали аудитория и респект на родния си език (с изключение на редки опити за англоезични проекти, от чисто любопитство), сега те в добри години осигуряват около 5% от боксофис приходите във Великобритания. Но въпреки представата за заплахата от Холивуд, националното кино всъщност в повечето държави е във възход. С други думи, не-англоезичните държави гледат повече свои собствени филми от преди.

Местната индустрия се възстановява, и делът й в боксофиса на локално продуцираното кино нараства.

Националното кино, което всъщност е застрашено от това развитие на събитията, казва Томас, е това на Великобритания. Британците имат обратния проблем, казва той: англоезичното филмово пространство е пренаселено. "САЩ, Австралия, Южна Африка и всички други англоговорящи места, плюс всички други чуждестранни режисьори, за които говорим, всички те искат да правят филми на английски, така че конкуренцията е огромна."

Този аргумент още повече се подчертава от отсъствието на британски филми в конкурсната програма на Кан тази година. Засега британската киноиндустрия е над реалните си възможности като продукции и актьорски талант, и мащаб на активност в бранша. Има британски елемент в почти всички англоезични филмив Кан тази година: "Историята на историите", "Ранните години" на Сорентино, "Омарът" на Лантимос, "Макбет" на Джъстин Кързел, "Керъл" на Тод Хейнс. Ако някой от тях спечели награда, може ли това да се счита за победа на британското кино? Това е знак, че националността на филмите става все по-трудна за дефиниране, и съответно вероятно става излишна като определение. За което вероятно също би трябвало да благодарим на Кан.

Oще: актьори  англоезични филми  англоезично кино  европейско кино  кан  филми  чуждестранни режисьори 


Още от Кино

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Най-коментирани