Станах майка. На момченце на 10 месеца.
Винаги съм знаела, че ще осиновя дете. Майка ми е осиновено дете, а аз обичам да се ровя в причините и следствията. Отгледана съм от баба и дядо. Те осиновили майка ми преди около 60 години и знам прекрасно, че хората се свързват с любов, а не с кръв.
Вярвам, че ако живееш съзнателно и намериш кривите места в миналото, имаш шанс да ги изправиш в настоящето и това е част от пътя към самоусъвършенстването.
Майка ми ме е родила като 20-годишна студентка и в отглеждането ми навремето помагало едно семейство студенти от Сирия. Техният син Надим се родил един месец след мен и са ни гледали заедно. Баща му Сафоан снабдявал майка ми с бананова каша - друго не съм близвала. Пеели са ми сирийски песнички за лека нощ.
Когато 40 години по-късно ми се обадиха от центъра за бежанци в „Овча купел" и ми казаха, че има сирийски бебета без храна, дори не се и замислих, а директно тръгнах към аптеката отсреща. Купих най-различни неща, естествено взех и всички налични бурканчета с бананова каша. Kато плащах на касата, сякаш в себе си чух някакъв звук като щракване от капаче на бурканче. Нещо в мен се затвори. И се почувствах цяла и в хармония.
Взех решението, че ще подам документи за осиновител на 39 години
Посрещнах 40 - тия си рожден ден в група с 30 души съвършено непознати. В училище за родители кандидат - осиновители. Всеки един от тях беше много интересен човек, със своята си съдба, очаквания, разбирания, тревоги и надежди.
Отрупаха ме с мили подаръци - Менделеевата таблица, защото любовта е химия, малък свещник с ръчно рисувана икона, малка синя кутийка с ръчно направени и надписани на ръка късметчета за всеки ден. За капак се оказа, че три семейства осиновители живеем на една и съща улица.
После започна голямото чакане. От всички деца-бежанци, с които се срещнах - над 700 може би - помня отчетливо няколко. Стараех се да нямам фаворити, за да мога да помагам на повече. Обаче Шийла ме прониза в сърцето. Тя не се казва така. Майка й и викаше така, за да й пази самоличността. Шийла беше прекрасна, лъчезарна, пълна с енергия.
На 22 март - за първа пролет и за кюрдската нова година - й занесох вафли. Тя не се поколеба да ми отчупи половината - няма нищо горкичкото, но каквото има - гледа да го раздели. Беше събота. Всяка събота ходех във „Военна рампа" да си я видя. Шийла замина в Германия. Добре е, ходи на училище с по-голямото си братче, най-малкото расте като гъба и става все по-красиво. Пишем си с майка й - с Google translate. Kато гледам какви главоблъсканици излизат на български, кой знае какво пиша аз на арабски.
Тогава на този 22 март, след „Военна рампа", ходих на църква. Така ми се беше стегнала душата за тези десетки дечица там, че имах нужда от тишина и смирение. Чаках за осиновяване повече от година. Дори си мислих, че вече трябва да предприема нещо преди да ми изтече регистрацията.
И на 13 декември получих обаждане. От непознат номер. Дори не запомних половината от това, което ми казаха. Чух само, че има едно момченце - тогава на 8 месеца и аз съм определена като първи избор за осиновител.
Поканиха ме на първа среща след седмица. Посрещнах изгрева по пътя за дома. Още помня слънцето. Сякаш всичко пред погледа ми беше златно. Първата среща с детето е голямо изпитание, защото си в стая с много хора - лекар, сестра, социални работници. Ти си малко като на изпит, а на всичкото отгоре не знаеш и на кой свят си. А той един спокоен, над нещата. Гушна ме, стисна ми двата палеца с двете юмручета и не ме пусна повече. Първите си звуци ги издаде в скута ми. И смая всички в стаята. Същата вечер когато заспивах, той вече ужасно ми липсваше.
Събрах всички документи наново за един ден.
Навсякъде като казвах, че е за осиновяване и понеже беше преди Коледа, всеки ми съдействаше и помагаше. Пътувах да го виждам постоянно. Втория път дойде и майка ми. Влезе в дом за деца за първи път в живота си. Тя е имала късмета да бъде осиновена още на десет дни, направо от болницата. Моето дете пък на десет дни постъпило в дома.
Съдебното дело мина като по вода. Има дела, за които съдебната система работи. Съдията и прокурорката бяха разчувствани на финала. Последните 7 дни живях на последния етаж в дома за деца в очакване съдебното решение да влезе в сила. Грижих се за сина си заедно с жените, които работят тук и от които научих много.
Напук на всички клишета в домовете работят много посветени, обичащи работата си хора. Скъсаха ми сърцето с подкрепата си - знаеха, че не напускам сградата и ми носеха храна в буркани, печени филийки с чубрица и шоколадови бонбони. Заредих се с добрина.
Днес тръгвам със сина си за София. Ако Дорето - бабата, която ни отгледа двете с майка ми, беше жива, днес щеше да е на 100 години.
Защо ви го разказвам всичко това? Защото може да помогне на някого. Някой, който се страхува да вземе важно решение, някой, който търси отговори, някой, който има нужда от вдъхновение. Защото всеки един човек в живота ни - особено тези, с които ставаме по-близки, има дълбок смисъл.
Защото често заклеймяваме другия, без да подозираме, че той или тя имат дълбока вътрешна мотивация да правят или да не правят нещо. Защото исках да ви кажа, че всяко нещо, което ни се случва има своя причинно - следствена връзка. Тя понякога е скрита половин или цял век назад, но това не значи, че не съществува.
Защото най-вредното за развитието на света изречение е, че нямало ненаказано добро и че доброто не се връщало. Забравете тази глупост!
Жънеш само това, което си посял. Времето и пространството нямат значение, защото животът е вечен. Разбира се, разказах ви тази история и заради себе си. Защото исках да напиша най - красивото изречение, което съм писала някога.
Имам син Виктор, роден на 22 март в късния следобед. Да, на същия този 22 март, за който ви разказах по-горе.
* Текстът е публикуван в блога на Деница Сачева
