Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

По-добре повикайте Петреъс

Дейвид Петреъс в златните асансьори на Тръмп Тауър преди среща с новоизбрания президент на САЩ Снимка: Getty Images
Дейвид Петреъс в златните асансьори на Тръмп Тауър преди среща с новоизбрания президент на САЩ

Доналд Тръмп почти приключи подбора на новите си министри по процедура, която май не се различава особено от сценария на шоуто му "Стажантът". Един от най-важните постове - държавният секретар - все още е свободен.

В списъка на финалистите, изглежда, ще влязат бившият директор на ЦРУ ген. Дейвид Петреъс, бившият кандидат-президент на Републиканците през 2012 г. Мит Ромни и сенаторът Боб Коркър.

На пръв поглед - включването на Петреъс в администрацията на Белия дом е спорен и грешен избор. Той обаче може да се окаже ключов играч в бъдещото управление на Доналд Тръмп.

Меко казано, Дейвид Петреъс е компрометирана фигура.

По време на президентската си кампания Доналд Тръмп критикуваше остро Хилари Клинтън заради използвания от нейя частен мейл-сървър, като твърдеше, че скандалът е "по-голям от Уотъргейт". През 2015 г. обаче ген. Петреъс се призна за виновен по делото за незаконно разсекретяване на класифицирана информация. Бившият директор на ЦРУ беше предоставил на любовницата си секретни данни от разузнаването, заради което бе осъден на 2 години пробация.

Причината, поради която Тръмп има нужда от Петреъс, може да се определи като "Проблемът на Клаузевиц".

През 19 век пруският военен теоретик Карл фон Клаузевиц пише, че целта на войната не е унищожението само по себе си. Войната е "политически инструмент, продължение на политическото взаимодействие с други средства".

С други думи - воюването не е краят на политиката, то е промяна на тактиката, нова форма на преговори между страните. Теорията на Клаузевиц продължава да бъде централен елемент от военната наука.

"Въоръжените сили могат не само да водят сражения и да побеждават противниците си; те трябва да притежават способността да превръщат военните цели в устойчив политически резултат", се казва в оперативната концепция на американската армия от 2014 г.

Когато Тръмп говори за война, той се фокусира почти изцяло върху унищожението - не върху по-големите политически цели. Той обещава да "разбие "Ислямска държава", която щяла да изчезне, когато той стане президент. "И ще изчезне много бързо. Много, много бързо".

Тръмп не проявава почти никакъв интерес към политическите последици от бомбардировките, укрепването на националните държави и следвоенното възстановяване.

"Ние харчим трилиони долари в Близкия Изток, а инфраструктурата в собствената ни държава се разпада", коментира той.

Какво обаче ще се случи, след като Ислямска държава бъде победена? Какво управление ще замени диктатурата на Ислямска държава в Мосул и в други градове? Сунитите, кюрдите и шиитите не могат да си поделят властта - как тогава ще се предотврати политическия вакуум, който унищожава Ирак?

Тръмп лансира тезата, че службите за сигурност трябва да продължат да прилагат определени форми на мъчения над заподозрени в терористична дейност, както и да не се колебаят да стрелят по близки на предплагаеми терористи. Той твърдеше, че НАТО е "остаряла" форма на отбранителен съюз и подкрепяше възможността Япония, Южна Корея и други държави да придобият ядрени оръжия.

Общото между всички тези твърдения е аполитичната визия за войната.

Агентите на ЦРУ вероятно ще успеят да изтръгнат още няколко имена от затворници, готови на всичко, за да се отърват от мъченията, но каква е политическата цена, която САЩ ще се принуди да плати пред международната общност? Какво ще бъде влиянието върху съюзническите отношения на САЩ, ако Вашингтон реши еднолично да избива невинни цивилни граждани само защото са кръвно свързани с терористи?

Дали омаловажаването на ролята на НАТО няма да поощри рисковото поведение на Русия? С какво ще допринесе за стабилността на региона евентуалното превръщане на Япония в ядрена сила?

Тръмп признава за свой пример за подражание ген. Дъглас Макартър, който също не успяваше да разбере политическите последици от военния конфликт. По време на Корейската война от 50-те години Макартър се обяви срещу политиката на президента Хари Труман, който държеше военните действия да се ограничат на Корейския полуостров.

Генералът настояваше САЩ да бомбардира вътрешността на Китай, с цел да постигне решителна победа.

Публичната критика на Макартър срещу президента доведе до уволнението му от армията през 1951 г.

В тесен тактически смисъл, вероятно би било оправдано да се бомбардира Китай. Но подобна ескалация ще доведе до риск от още по-широк регионален конфликт, ако не и до Трета световна война, която по думите на тогавашния командир на въоръжените сили би била "неправилна война, на неправилно място, в неправилно време, срещу неправилен враг".

Тръмп не разбира, че войната е политика, защото няма почти никакъв опит нито във войната, нито в политиката.

За разлика от него генерал Петреъс разбира тази проста истина, независимо от личните си грешки.

Петреъс буквално написа учебник по борба с контрапартизанска война като ръководеше съставянето на полевия наръчник на Въоръжените сили FM 3-24, в който са изложени основните принципи на борбата с бунтовнически отряди.

Базовата идея е, че политиката е ядрото на този вид съпротива. Гражданската война е сблъсък, който трябва да покаже дали правителството или бунтовниците могат да управляват по-ефективно завзетите територии. Затова бойците в контрапартизанската война трябва да живеят сред хората, да изграждат връзки с местните власти, да създават разузнавателни мрежи, а когато се налага да открият огън, да действат много внимателно.

През 2007 г. Дейвид Петреъс беше назначен за командир на силите в Ирак. Тогава той извади американските военнослужещи от мащабните им бази и ги вкара по-близо до местното население. Направи коалиция със сунитските племена и заедно с тях се изправи срещу общия враг Ал Кайда.

Петреъс не спечели войната в Ирак - цената беше толкова висока, че победата се оказа невъзможна. Но все пак успя да спаси Ирак от пропадането в тотална катастрофа. Стратегията му далеч не е гарантирана рецепта за успех - генералът имаше доста по-противоречиви резултати в Афганистан през 2010-2011 г.

Да номинираш за държавен секретар човек, който изтърпява пробационна присъда за теч на класифицирана информация, не е най-разумният избор. Но много по-притеснително би било САЩ да се ръководи от правителство, което не разбира принципите на войната.

 

Най-четените