В последните няколко седмици редица имена в българския футбол, включително някои от т. нар. „легенди” на „синия” отбор, проявиха дълбока последователност в критиките си към работата на новия треньор на Левски Делио Роси.
Кратък анализ на тези изявления в общественото пространство води до извода, че в момента вековният клуб играе сив, мрачен, скучен футбол, който по никакъв начин не кореспондира с традициите на софийския гранд. Обективно погледнато и грубо извадено от контекста, това твърдение гравитира около истината. Статистическо погледнато, то също е вярно – Левски се е разписал в противниковите врати едва 19 пъти за 15 мача, което далеч не е впечатляващо постижение, напротив.
Именно контекстът обаче е разковничето. Въпросът към днешна дата не е какво представляваше Левски с Гунди, Наско Сираков или Гонзо на върха на атаката, не е и как рисуваше тимът от „синята” приказка преди малко повече от десет години. Въпросът е:
Къде се намираше Левски, когато диригентската палка до терена беше поета от маестро Роси?
Левски няма шампионска титла от 2009 г. насам и Купа на България от 2007 г., както и каквато и да е купа от лятото на 2009 г., когато вдигна Суперкупата на България. През пролетта на 2017 г. Левски изглеждаше катастрофално в почти всички двубои със статут на дерби, на отбора липсваше какъвто и да е игрови облик без минимален признак за напредък, в който и да е от елементите на играта.
Този регрес беше потвърден и в изявите на клуба в европейските турнири, въпреки отстраняването на полупрофесионалния черногорски Сутиеска. Не бива да забравяме, въпреки че внезапната загуба на памет е типично явление за българския футболен живот, че Левски беше на ръба да загуби плейофа за класиране в Лига Европа от Верея, след като старозагорци пропуснаха два наказателни удара поред. Продукция, в която „сините” отново изглеждаха „блестящо”, а креативността им в офанзивен план беше наистина невиждана. Буквално.
Не желая да се връщам по-назад във времето, за да лъсне цялата „синя” несъстоятелност на управленско, треньорско и оттам футболно равнище. И ако на Кирил Ивков му е писнало да трепери, защото Левски все биел с 1:0, то на милионите привърженици им писна да не треперят, докато отникъде не се виждаше надежда, а редица невзрачни голмайстори записваха името си в историята, разпечатвайки „синята” мрежа.
Какво се промени с идването на Роси?
Въпреки едва трите месеца, през които италианският специалист е начело на клуба, дори и най-големите му критици не могат да отрекат, че Левски придоби облик. Да, може би твърде дефанзивен за техните вкусове, но облик. Или казано по друг начин – основа, крайъгълен камък, върху който да се гради за в бъдеще. След 15 кръга няма отбор, който да е допуснал по-малко голове от „сините”, въпреки инкасираните четири гола в последните три мача, които обаче в по-голяма степен бяха плод на индивидуални грешки.
Левски играе компактно, внимателно, в движението на футболистите личи ясна мисъл и спазване на строга тактическа дисциплина, включително в ситуации, при които е необходимо играчите да се дублират или да покриват опразнени от техен съотборник пространства.
В цялата тази картина винаги трябва да се отчита обстоятелството, че Роси работи с, на практика, изцяло нов състав – да, с някои много добри футболисти, но и с такива, които откровено показват липса на необходимите качества, вкл. на позиции, на които липсва каквато и да е алтернатива.
Защитата и 4-4-2
Ако се зачетете в „Тихият лидер”, книгата на Карло Анчелоти, двукратен носител на КЕШ като футболист, двукратен шампион в Шампионската лига като треньор (списъкът може да бъде продължен почти до безкрайност), може да откриете следните два цитата: „На защита може да бъде научен всеки, за атака се изисква нещо повече” и „Ако искаш да научиш отбора си да се защитава, най-подходящата схема е 4-4-2”. Концепцията на Делио Роси твърде вероятно има подобен произход особено като се има предвид, че двамата с Анчелоти споделят обща родина, известна като бастион на тактическите прийоми.
Сам Роси преповтори доброто старо клише, че „атаката продава билетите, а защитата печели титлите”. Италианецът правилно усети, че в безобразно разклатения си вид Левски се нуждае от стабилност, която може да се изгради само с допускане на по-малко голове, още повече, отчитайки ограничените способности на част от играчите – факт, който няма как да е убягнал от зоркото око на бившия наставник на Лацио и Фиорентина.
Специалистът заложи в началото на класическо 4-4-2 с много близо разположени линии, което позволява максимално уплътняване на игралното поле, както по дължина, така и по ширина, убеждавайки възпитаниците си, че когато строим, започваме от основите, а не от покрива на сградата. Или както гласи един култов филмов цитат: „За разлика от атаката защитата никога не се предава.”
(Опит за) подобрения
Въпреки добрите резултати в защитен план, няма как да пропуснем, че Левски демонстрира сериозна голова немощ, а отбелязването на попадения се превърна в упражнение, присъщо (почти) само на чешкия исполин в центъра на отбрана Давид Яблонски. Липсва острота, комбинативност, предизвикани, наред с други фактори, и от упоритостта на Роси да налага Роман Прохазка като ляв външен полузащитник, което ефективно го лишаваше от какъвто и да е принос в атака. В известна степен и по този въпрос книгата на Карло Анчелоти би могла да бъде наша пътеводна светлина, доколкото бившият треньор на Милан, Реал, Челси, ПСЖ и Байерн отбелязва, че „Има един недостатък, който се проявява при 4-4-2. Когато атакуваш, трябва да използваш повече пасове настрани, за да се придвижиш напред и да докараш топката до зоната за стрелба...” и продължава „... докато при 4-3-3 можеш да я движиш по-бързо през линиите и да атакуваш повече централно”. Слабости, които се отчитат и в играта на „сините”.
В контролата със Спортист Своге и 40 минути в двубоя срещу Локомотив Пловдив Роси забележимо се опита да излекува някои от съществуващите болки в игровия план на Левски, превръщайки класическото 4-4-2 в схема с ромб (диамант) в средата на терена, позволявайки на Жорди Гомес да се изявява като плеймейкър от дълбочина, Роман Прохазка да се върне на любимия си десен фланг, а Габриел Обертан да има свобода зад нападателите (на върха на ромба). Любопитното е, че чисто тактически този ромб приближава схемата на игра много повече до стандартното 4-3-3, споменато от Анчелоти в горепосочения цитат, отколкото до традиционното 4-4-2 с игра в линия на полузащитата.
Твърде ранното изгонване на Иван Горанов в мача с пловдивските „железничари” не позволи да видим ясно дали новата система ще функционира достатъчно ефективно. Разбира се, грандиозни резултати не биха могли да се очакват поне докато италианецът не проведе самостоятелна подготовка с отбора и не запуши кадровите пропасти, лъснали на определени позиции в „синия” тим.
Делио Роси завари мътно и застояло блато насред стадион „Георги Аспарухов”. В блато замък не се строи. А критиката на „синия разум” е винаги необходима.
