Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Васил Попов, чичо Васко

Васил Попов не беше тъжен човек. Беше меланхоличен от време на време, преживяваше и можеше да се ядосва, но тъжен не беше. Снимка: Satirata.bg
Васил Попов не беше тъжен човек. Беше меланхоличен от време на време, преживяваше и можеше да се ядосва, но тъжен не беше.
Васил Попов в "Арсеник"
Снимка: Satirata.bg
Васил Попов в "Арсеник"
Васил Попов във "Вчерашни целувки"
Снимка: Satirata.bg
Васил Попов във "Вчерашни целувки"
Васил Попов в "Мотиви за кларинет"
Снимка: Satirata.bg
Васил Попов в "Мотиви за кларинет"

Последния път, когато си говорихме, беше у тях, в кухнята. Васил Попов, актьорът от Сатирата, комикът, най-близкият приятел на баща ми, живееше изцяло в това простраство от иначе артистичния си, обширен мезонет.

Имаше високо, болнично легло, останало от последното му продължително залежаване в болница, от което невероятно добре се беше възстановил. На кухненската маса му беше кабинетът.

Половината беше препълнен с книги, тетрадки, листове за писане, моливи, нещица. Другата половина му беше за работа, за четене, за ядене и за разговори. Бях при него да го видя и да му отговоря на някакви въпроси - беше започнал да си пише нещо като дневник с разни истории и мисли от миналото и в него естествено фигурираше баща ми. Та му трябваха някои подробности от детството му, които аз знаех, други пък той ми каза тогава, в този наш предиобед на кафе и сладкишче от близкия магазин.

Гледах го как се движи полекичка в обиталището си и си спомнях точно тук, точно в този декор какви купони правеха някога. Какви смешки се лееха, какви етюди се изиграваха, как едни и същи истории се разказваха всеки път и ние всеки път се смеехме повече и повече, нищо че знаехме в подробности сюжетите им, просто те още и още по-смешно ги изиграваха.

За това време искам да разкажа. Защото това, последното, е тъжното.

Пък Васил Попов не беше тъжен човек. Беше меланхоличен от време на време, преживяваше и можеше да се ядосва, но тъжен не беше. Живееше с ирония, с подигравка даже, с насмешка над себе си, над болестите си дори. Избрал си беше комичната страна на нещата и оттам наблюдаваше живота и влизаше в битки. И живя така осемдесет и една години.

От детството си го помня като лице. Приличаше ми ужасно на любимата ми играчка мече, което кръстих на него - Васил. С жена му леля Беба ми бяха като лични чичо и леля - заедно бяхме на ваканции, по разни следнощни актьорски веселия, вкъщи, в онази тяхна кухня, която носеше аромата на театър и някоя и друга манджа, сготвена от чичо Васко.

А пък как готвеше тоя човек!

Това е второто нещо, което помня от него - манджите му. Татко казваше, че Васил в тоалетна да го затвориш, ресторант ще отвори. Отлепяше вратата на хладиника с едно такова детективско любопитство, оглеждаше какво има по рафтовете и започваше да го изрежда с умалителни: „Я, тука три картофчета, едно лукче, две морковчета, опааа, малко сиренце..." Събираше всичко това и от него композираше такова ястие, че не лапаш, ами ядеш бавно, за да е по-дълго, да ти е хубаво за повече време.

От него из домашните тефтери с рецепти имам с почерка на майка ми три - „Бьоф Васил" с телешко месо, кисело мляко и горчица; „Зеленчукова супа Васко" - с всякакви зеленчуци и не с масло, а с олио (подчерано и с три удивителни!!!) и „Войнишки курабии Васко Попов" с мас. Правя ги често, представяли са ме на ниво пред гости и са хранили децата ми (тия курабии с чаша топло мляко са точно онзи уют, на който мирише детството).

Като истински сладокусник, когато идваше у нас на гости, чичо Васко от вратата се опитваше да усети какво ще се яде. Майка ми готвеше изключително и само по книга и написани и изпитани рецепти и никога не изпровизираше. Този факт беше известен на всички в компанията на нашите и редовно служеше за шеги относно кулинарните й постижения.

За Васил пък буквалното й следване на рецептите си беше направо обида към храната, но понеже така или иначе манджите й се получаваха, беше приел тази нейна странност. Гостите у дома бяха през вечер, затова спонтанно майка ми изведнъж реши още повече да си улесни живота на домакиня и да въведе традиция в менюто при гостуването на Васил и жена му Беба. Набеляза си едни шпиковани пържолки от известната, а и единствена по онова време готварска книга на г-жа Чолчева и всеки път, когато въпросната компания се канеше да акостира в кухнята ни, тя ги приготвяше. Един път пържолки с чесънче, морков и черен пипер, втори път, трети път...Звънят Васко и Беба на вратата, мама отваря, той разширява ноздри и пита „Ммм, госпожа Сета, какво ще ядем днес?" И мама отговаря: „Е как какво - пържолките!". И всеки път така.

До една вечер, когато гостуването пак започва по обичайния начин - звъни се, мама отваря, чичо Васко ми подава неизменната малка бутилка Кока-Кола, която винаги ми носеше, когато идваше у нас (върл дефицит в началото на 80-те! ), леля Беба целува майка ми, отвътре се носи аромат на сготвено. Татко им взима палтата, вадят се някакви бутилки ракия и вино, а Васил с надежда поглежда майка ми и пита: „Ооо, госпожа Сета, много вкусно мирише, какво ще ядем тая вечер?"

Тя, както обикновено: „Е как какво - пържолките!"... А той не се въздържа, разперва ръце, поглежда към тавана, завърта очи и извисява гласа си в тенор: „Е айде Обърни я тая страничка на тая книга, па да видиш какво са написали хората от другата страна!"...

Много се смяхме на тоя история, пържолките бяха изядени до една и от тази вечер се сдобиха с ново име - „Обърни страничката". Така се казват и до днес - майка ми даже на ръка е написала новото им заглавие над прозаичното „Шпиковани свински пържолки" в Чолчевата книга. Правя ги от време на време, а в семейството ми лафът „Обърни страничката!" си остана като подсещане да вземем да разнообразим малко домашната си храна, когато упорито въртим нещата около паста, картофи или каквото там ни е било лесно.

Ще запомня чичо Васил и с още една история. Като бяха млади, родителите ми много пътуваха с приятелите си из България. Баща ми и Васил имаха участия в цялата страна, събираха публики по стадиони с по 40 000 зрители, познаваха ги и ги обичаха навсякъде. Васил не караше кола, както и жена му и майка ми по онова време, така че баща ми беше шофьорът на групата. Където и да пътувахме, Васил стоеше отпред до баща ми, а аз - между майка ми и леля Беба на задната седалка. И нямаше как едно пътуване в кола да не се превърне в поредната сценка.

Татко имаше останал от някакъв театрален реквизит една палка от тези на катаджиите, т.нар. слънчоглед. Беше със сгъваема дръжка, с форфоресциращи жълто и червено, и стоеше в жабката на жигулата. Когато на татко и Васил им писнеше да се тътрят зад някого по пътя или пък просто им се шегуваше, Васил нанизваше на лицето си една тъповата, обла физиономия, вадеше палката и започваше да раздава правосъдие с нея от колата. В едно задръстване на междуградско кръстовище един път аха да закъснеят за участие, така че Васко грабна палката, отвори прозореца и взе енергично да я размахва към другите шофьори с разни реплики „Колега, мръдни малко вдясно!" , „Оттегли се, оттегли се", „По-натам, отбий!".

Жигулката започна да напредва към катаджията в центъра на кръстовището, който в тотално недоумение какво става, спира да ръкомаха и се вторчва в нас. Баща ми и Васил, с начумерени като на сериозни партийни шефове лица, си пробиват път напред към него, а Васил продължава професионално да размахва слънчогледа все едно цял живот това е правил. Току пред самия катаджия се подава наполовина от прозореца на колата, прави му знак с палката да се приближи, а онзи от стрес чак му козирува. „Кой ти е началника на тебе? Димитров, Варадинов или Георгиев?", пита Васко. „Димитров, другарю...!", отговаря смотолевено катаджийчето.

„А, браво, ще му звънна утре да му кажа, че много хубаво работиш!" - достолепно го похвалва Васко, отдава чест на голата си глава и стои така сериозен и наполовина излязъл от прозореца, докато баща ми запрашва напред, а ние цвилим на задната седалка. Двайсет метра по-натам се настанява обратно в колата, обръща се към нас отзад и казва: „То винаги има по един Димитров или Георгиев, пък Варадинов го слагам така - за ракош!"... „Варадинов за разкош" е другият лаф, който и до ден днешен се чува вкъщи, когато сме включили всичките си артистични способности, за да омаем някого. Пак от чичо Васко.

За Васил Попов, а и за всички онези смешни хора, с които имах благословията да раста, няма как да напиша некролог. А и на него няма да му хареса. Говореше за смъртта с подигравка, за починалите казваше, че „са се представили", което на мен в онова време ми звучеше по-скоро сценично, театрално.

В онази негова притихнала, но опазила спомените кухня, в която последно си говорехме, той не ми каза нищо, което ей сега красиво да сложа тук за финал. Чете ми откъси от есетата си, написани в тетрадките на ръка, с красив почерк от едно време, чисто и подредено. Подари ми едно керамично герданче от тези на леля Беба, която си отиде преди няколко години от тоя свят.

Направи ми нес кафе, бъркахме го като луди за пяна и потракахме заедно с лъжичките в порцелановите чаши. Накрая ми показа колекцията си от изрязани от списание и вестници снимки на котенца. Беше си ги подредил в един албум и няколко пощенски плика и ги извади смутено - като нещо, което не знаеше как точно ще приема. Мъчно ми стана да ги разглеждам. И той го усети. „Старчески работи са това, Марийчеееей!- каза ми през смях. Ама пък... гле'й го ся кво е сладко, как да не го изрежа и да не си го гледам така от време на време?!"...

Ей такъв човек си отиде вчера - дето можеше да обръща страничките, да си доставя топлина от вестникарски снимки на котета и...малко Варадинов за разкош.

Няма да кажа поклон. Просто дълго ще ръкопляскам.

* Мария Касимова е дъщеря на актьора Хиндо Касимов - близък приятел на Васил Попов.

 

Най-четените