Настоящият политически, икономически и социален пейзаж в Европа може да бъде най-добре дефиниран през призмата на т. нар. психология на кризата.

Липсата на възможност за краткосрочно разрешение на проблемите със задлъжнялостта на страните от еврозоната, високата безработица и надвисналата над континента нова рецесия предизвикаха остра и неочаквана от много западни лидери реакция от страна на гръцките, френските и немските гласоподаватели срещу безсилното пред кризата статукво.

Франция залитна по щедрата на колективистки обещания предизборна кампания на социалиста Франсоа Оланд. Новият президент застана зад лозунга: "Спестовността вече няма да бъде съдбата на Франция", без да го обезпечи със стратегия, способна да превърне обещанията в реалност. Все още, обаче, в очите на своя електорат, той е героят опозиционер на бюджетните ограничения, какъвто е и лидерът на радикалната левица в Гърция Ципрас.

На местните избори в Северен Рейн-Вестфалия, канцлерът Ангела Меркел се сблъска с недоволството на избирателите, чието основно послание бе, че нямат намерение да продължават да финансират спасяването на провалящите се в Съюза държави.

Гръцкият парламентарен вот също бе безпощадна санкция за установените политически лидери. Подкрепата за умерените, проевропейски партии с дългогодишен опит на политическата арена падна драстично, освобождавайки място за леви, крайно леви и крайно десни играчи.

По този начин, като основен проблем, с който трябва да се пребори ЕС, се очертават именно радикалните партии, които увеличават популярността си благодарение на кризата и чиито послания се струват все по-привлекателни на електората.

В Гърция радикалната левица е втора по вот, неонацистите си осигуриха достатъчно гласове за парламентарно участие, а във Франция безпрецедентно високата подкрепа за националистите на Льо Пен (кандидатът Марин льо Пен стана трета на президентските избори - бел.р.) провокира дори самия Саркози да се отдаде на антиимигрантска реторика.

Причините за високата подкрепа, на която подобни движения и партии се радват, са няколко:

• техните програми гарантират по-агресивна и рязка смяна на статуквото;

• основното им оръжие е популизмът, който провокира и подвежда гласоподавателите към нерационалност, възползвайки се от социалната лабилност по време на кризата;

• радикалните партии в повечето случаи нямат широка подкрепа, която да загубят, и могат да си позволят да обещават повече, без реално да имат възможност за изпълнение на поставените цели.

Типичен пример за такава партия е гръцката радикална левица СИРИЗА, която обещава оставане в еврозоната, без приемане и изпълнение на условията по меморандума, наложен от ЕС, за реформи и съкращения. Партията не разполага с конкретна стратегия как да стане това и няма да бъде преувеличено да се каже, че разчита на възможността за рекет на европейските институции за отстъпки, на база техния страх, че евентуален отказ на Гърция от еврото би причинил хаос на пазарите и домино ефект за следващите държави на опашката към изхода от валутния съюз.

Обратно към растежа

Продължителната криза в ЕС и тромавите опити на еврократите да обособят ясен начин за справянето с нея измести предизборната реторика от бюджетните ограничения към растежа. Европейските институции, водени досега от единодушния франко-германски фронт Меркози, все още поддържат политиката на необходимост от максимално редуциране на държавните харчове, но нейната непопулярност измежду избирателите доведе до безпрецедентно радикализиране на вота и вълни от евроскептицизъм. В резултат на това, изредилите се пред урните граждани на ЕС този път гласуваха не просто за леви или десни правителства, а и избираха между проевропейски и антиевропейски политики.

Европа отново е изправена пред вечната дилема - дали да послуша икономическата логика и да продължи затягането на коланите, или да се пусне по течението на популитските призиви към „растеж", който няма средства да финансира.

Всъщност, понятието "растеж" е достатъчно абстрактно и може да бъде използвано като форма, в която различните политически крила могат да влагат коренно различни значения. Или както го дефинира наскоро списание "The Economist": "Растежът за ЕС е като световния мир - всички се обединяват в негова подкрепа, но никой не знае как да го постигне".

Решенията, които ще вземе ЕС през следващите месеци може би ще потвърдят добре известното правило, че "десните правителства са на власт, за да спестяват пари, а левите - за да ги харчат". Като основен проблем пред подобен развой на нещата, обаче, се очертава именно липсата на спестени пари.

Въпреки въведените в много държави бюджетни съкращения, страните, които не завършиха изминалата 2011 г. с дефицит, са само две - Естония и Унгария. При втората, обаче, излишъкът се дължеше на набързо национализираните от правителството на Виктор Орбан средства в частните пенсионни фондове. В същото време номиналните разходи на страните в еврозоната продължават да нарастват с всяка изминала година, заедно с нивото на публичния им дълг.

В подобни условия широко прокламираният "растеж" може да бъде финансиран единствено чрез допълнително натоварване на публичните финанси на страните-членки на ЕС. Това обаче е лукс, който облигационните пазари просто няма да позволят.