Пистолет, насочен в главата на известен политик; обезумели от ярост активисти в груба саморазправа с повален пишман атентатор; кръв, болка и гняв по суровото лице на стрелеца - бабаит. Ето ви образите, в които дни наред сме се вторачили. Стотици пъти излъчени в ефир, споделени в интернет, запечатани на кадър.
Пиксели грозота, публично насилие и ескалиращ адреналин. Масово отказваме да повярваме, че са истински, в опит да ги асимилираме; провиждаме нечии сценарий и режисура, за да си ги обясним разумно; дебатираме за мотивите на действащите лица и продължаваме да показваме плашещата визия на отвратителното и налудното.
Опитът за покушение (пък макар и с "безопасни" куршуми) и последвалата варварска саморазправа вече са жигосани в подсъзнанието ни. Истински опасното в случая не е зарядът в цевта на студента Енимехмедов, нито силата на либералните ритници в тялото му, а как тази постоянно транслирана визия ще се отрази на обществената ни психика.
Когато през 1865 г. Джон Уилкс Буут скочил на ярката сцена на Форд Тиътър, прекъсвайки пиесата с много по-ефектен етюд като атентата, един американски вестник коментирал, че нацията загубила невинността си и това щяло да й се отрази пагубно в бъдеще. На пръв поглед наивно изказване, особено след години на кървава гражданска война.
Друго имали предвид обаче тогавашните списвачи. Когато атакуваш политически лидер от национален мащаб пред многобройна публика, ти превръщаш покушението в зрелище, а зрелищата обикновено си плачат да бъдат повторени, дори надминати. Пророческа визия, която отвъд Океана се доказва с дълъг списък на публични атентати.
Няма значение каква е марката на огнестрелното оръжие, колко хора са участвали в подготовката на акта, с всичкия си ли е стрелецът и заявил ли е ефектно: "Sic semper tyrannis" или е останал безмълвен. Както във всяка постановка, зрителят не се интересува от това. Той вижда само крайният ефект. И е ужасен, потресен, но и фасциниран. И тайно би искал да го види пак. Шоумени да му го поднесат повторно все ще се намерят.
Естествено, далеч сме от мисълта да сравняваме Доган с Линкълн (въпреки цялата му противоречивост), онзи пистолет не засякъл, а и Енимехмедов е злощастен изпълнител. Нападения над политически лидери е имало откак свят светува, и България съвсем не е девствена в това отношение.
Но нещо друго ни се случи за първи път тези дни и още не сме го осъзнали напълно. Ние видяхме атаката срещу обществена личност в национален ефир с всичките й потресаващи детайли. Никому неизвестният студент от УАСГ щеше да се превърне в знаменитост, а сценичният му пърформанс - в най-обсъжданата тема на годината, дори да не бяхме гледали всичко в реално време.
Но ние го видяхме и това засилва всичко многократно. Ние също загубихме невинността си в смисъла на онзи американски коментар. Ще доведе ли това до списък с повторения е въпрос с много неизвестни. Да, родната телевизия беше показвала какво ли не, но никога толкова изявен акт на първична агресия.
При далеч по-безобидни прояви на грубост СЕМ обикновено скача и заема героичната поза на защитник на обществения морал, но тук цензура нямаше, защото става въпрос за новина, а тя е свещена. Ето как политическото насилието стана официално представление, шоу, телевизионна декларация. Това, което иначе виждат с очите си малцина, сега е наблюдавано от цял един народ.
Политик с пистолет в главата и поддръжниците му, които се опитват да смажат нападателя, нямат филтър, те са водеща новина и създават митове, излишно героизират, образуват лавина от фалшиви мотиви. Въздействието им върху нас като общество на този етап с непредсказуеми последствия. Здравомислещите търсят утеха в отрицанието, в конспиративността, която все пак е признак на разум.
А лабилните какво виждат, а? Как това ще бъде интерпретирано от онези, които жадуват известност, имат проблем с менталната стабилност или просто не могат да сдържат първичния си гняв - ето ви доста сериозна тема за размисъл. Но това е магията на телевизията; екипите обикновено остават зад кадър, докато някои не реши, че иска да е като героите от екрана.
