Всичко мога, всичко знам...
Мога да рисувам, да пея... и да правя къщички за птиченца...
Напоследък все по-често срещам хора, които правят много неща. Не мога да кажа, че ги правят добре, не зная и дали се питат как ги правят. Обаче ги правят.
Примерно, решават, че искат да снимат филм. Естествено, той трябва да има сценарий. Сядат те и си написват сценария. Ами да, идеята им е хрумнала, какво друг ще пише, със сигурност няма да го направи толкова добре.
После - трябват актьори. Тук е малко по-сложно, особено ако искаш и сам да си заснемеш филма, така че някои пропускат актьорстването и минават направо на професия „оператор" и професия „режисьор". После произвеждат нещо, което вероятно си харесват. А може би и няколко други човека го харесват. Въпросът не е в това.
Все повече и повече срещаме мултифункционални хора. И това не винаги е хубаво. Както за самите тях, така и за онези, които получават техния „продукт". На тях им дава фалшивата увереност, че могат всичко. На нас няма как да ни е приятно нещо, което не е направено с професионализъм и дълбоко познаване, с умение.
Давам си сметка за един от основните аргументи в защита на „мултифункционалните" хора. Днешното време някак изисква да си такъв. Да можеш повече неща. Да ги правиш бързо. То наистина ни „размножава", вкарва ни в повече от една житейска и професионална „роля", изисква подобен мултифункционализъм.
Кара ни да мислим, че това качество ни дава особено предимство - да се сдобием по-лесно с желаната работа, да станем по-бързо известни /ако се занимаваме с изкуство, да кажем/ или да употребим по-мащабно известността си /ако вече сме я получили/.
Изглежда маловажно, но дали е, че множество обяви за работа, или пък презентации на компании, много настояват на мултифункционализма. Мултифункционални екипи, мултифункционални сфери на действие и какво ли още не „мулти"...
Тази особеност на съвременния живот обаче лесно „възпитава" фалшивата увереност, че да правиш много неща е лесна работа. Можем да го видим във всичко. Само погледнете колко хора пишат. И се наричат писатели. Независимо, че някои от тях имат речник с не повече от 2-3 хиляди думи. И че са базисно неграмотни. И тук не става дума за фейсбуктворчество, за блоговете и т.н. За правото на хората да си пишат в мрежата където и каквото искат. Става дума за сайтове, които претендират за специализация и най-вече за книги. Класическите книги - такива, каквито ги има от времето на Гутенберг.
Инженери, продавачи, счетоводители, ученици и какви ли не още хора пишат книги. И смятат, че го могат. Също достатъчно количество такива правят музика. Актьори пеят, музиканти играят. Режисират. Снимат. Затова и масово виждаме повърхностни, калпаво направени „културни" продукти.
Давам си сметка, че вероятна „вина" за това има и отварянето ни към света. Свободното ни пребиваване в него. Защото по света, да, там, такива неща се случват. Музиканти са и страхотни поети. Да кажем Ник Кейв. Певци и певици пускат модни линии. Да кажем Виктория Бекъм. Не че беше кой знае какъв музикант. Но напоследък някои от дрехите й доста се харесват. Примери много.
Но нека да припомня, че това там е свят с развита съответна индустрия. И това дава възможност на някои да разчитат на ползите, които известността им в нея им дава. Тук обаче индустрии няма. То сцена няма, та индустрия.
И може би е хубаво да се върнем към добрата стара специализация.
Да се концентрираме върху едно или две неща, които да изучаваме добре, да придобиваме умения да ги правим добре и... да ги правим.
Предполагам на мнозина им се иска да могат повече. Да са някакви ренесансови хора, като Леонардо, да кажем, и да имат таланта, да могат и да рисуват, и да пишат, и да инженерстват...
Обаче ренесансови хора ний не сме, както би казал Йода, и няма как да бъдем. Поне почти всички от нас. И защото „всичко мога, всичко знам"... завършва с „аз вълшебник съм голям"... Съжалявам, но това е положението.
Фалшива увереност
Мултифункционални екипи, мултифункционални сфери на действие и какво ли още не „мулти"...
Тази особеност на съвременния живот обаче лесно „възпитава" фалшивата увереност, че да правиш много неща е лесна работа. Можем да го видим във всичко. Само погледнете колко хора пишат. И се наричат писатели.
Независимо, че някои от тях имат речник с не повече от 2-3 хиляди думи. И че са базисно неграмотни. И тук не става дума за фейсбуктворчество, за блоговете и т.н. За правото на хората да си пишат в мрежата където и каквото искат.
Става дума за сайтове, които претендират за специализация и най-вече за книги. Класическите книги - такива, каквито ги има от времето на Гутенберг.
Реклама
|
|
|
Още от Катя Атанасова
-
Книги за любов
За най-непредсказуемото
-
Намерени в превода
Какво е мястото на българската литература в чужбина
-
Толкова сериали и нито един "нормален"
Приличат на криминалните хроники във вестниците
-
Ние ли сме или не сме?
Всеки от нас е посредник между българския и другия свят
Темата на текста аз я разбирам и прочитам по друг начин, да речем, че оттам идва мискомуникацията.
-------------
Хахаххахахахах, точно за тази кака си мислех, заклевам се
Е, поне като комици сме талантлива нация, толкова естествено го правим, че дори не може да се усети, че играем
------------------
Хората ти говорят за Валя Хасан (или както се казваше онази булка, която не знаеше думичка от текста, а правеше някакви звукоподражателни опити с акомпанимент), ти говориш за абстрактно и авангардно изкуство. Просто не си в час. Интелигентен човек си и говориш очевидно верни и смислени неща, но те просто нямат отношение към темата на статията и остават встрани от спора.
И тя си вярваше, че пее...
Смятам да кажа днес на баща си да насърчи пациентите си да се самообразоват и да започнат да се самолекуват. А той да задълбочи интереса си към физиката и веднага да прояви самоинициатива и да отива в АЕЦ "БЕЛЕНЕ" да ни спретне един експеримент.
Отивам да му кажа, а вие си купувайте гайгеров брояч.
Лек ден!












Коментари 131 Facebook коментари 0 Най-старите отгоре
» Вашият коментар