За разлика от други медии, в мейла на Webcafe.bg беше изпратено не писмо от "група достойни прокурори", а гневна статия от човек, подписал се като "Един бивш патриот".
Българският народ е пословично търпелив, няма ли промяна, не успява ли да пробие слънцето през облаците, той просто се облича по-дебело, взима си чадъра и си чака, видиш ли може да завали... но успее ли един лъч поне да си прокара път през тежката завеса, захвърля своето търпение, скача и започва да крещи: "АЙДЕЕЕЕЕЕ, НЯМА ВРЕМЕ, СТИГА СМЕ ТЪРПЯЛИ ТОВА ЛОШО ВРЕМЕ!!!"
И като малко пале пред пълна купичка с храна, нетърпеливо да погълне цялата, без дори да дъвче, я разсипва. После пак чака някой да му изчисти бъркотията, а този някой кой е? Старата леля с червената коса, с мръсния парцал... замазва тя пода, разнася мръсотията навсякъде, а ний си мислим, че стъпваме на чисто, докато не хванем гъбички... и после пак търпим и чакаме спокойно да ни минат.
Отиваме на лекар, предписва един гел против тях, не става. Отиваме при друг лекар, дава ни друго мазило, не става. Почваме да псуваме, да руптаем, да обвиняваме този или онзи, а просто не си мием краката достатъчно често. Ама ни мързи, за чий дявол да ги мием, като после пак ще ги изцапаме?
Обичаме си ние мизерията и това е. Да има малко хляб на масата, да има повече зрелища - и сме си доволни. Странна работа сме ние, хората в България. Пред нас са сложени два хляба - един мек, вкусен, топъл, току-що изваден от фурната и един твърд, стар, мухлясъл, даже някоя друга животинка си е направила уютен дом на него. Е, ще изберем втория, разбира се.
Та нали първият може да е с ГМО, примерно, или пък ще е от фурната на някой нов капиталист, който не мисли за хората и вкусния им хляб, ами за парите, които ще му дадем за него. Дъвчем си ние стария хляб и си викаме: "Ех, че вкусно..." пък после ни падат зъбите и го караме на каша. На младите поне зъбите им още са здрави и ако имат ъкъл в главата, си ги пазят. Ходят да ядат чуждия хляб, я френски, я италиански, я американски и, разбира се, им харесва.
Бягайте, братя и сестри, бягайте далеч... пък тук нека останат само червени, кафяви и някои и други побеляли, да си хрупат хляба и да си гледат сеира. И един велик българин да има, той няма да седи повече тука, а както един друг е казал:
"Ти ми казваше едно време, че вярваш още в българския народ. Хайде де! Не се подигравай! В кого вярваш ти? В това ли рабско племе, което търпи всичко това? Виж го изобразен в представителите му.
Народа, в когото ти вярваш, е роб, казвам ти, роб; робуването е за него блаженство, тиранията благодеяние, роболепието геройство, презрителното хъркане отгоре - музика! И пак този народ е клет и нещастен, трижд нещастен! Бит от съдбата, осъден да страда и да тегли за други, мъчен от неприятели, а още повече от приятели и спасители, той нямаше нито една твърда точка, на която да спре погледа си, една дръжка, на която да се ослони, той е изгубил вярата в себе си и в съдбата си и е станал тъй "практичен" и трезвен, трезвен до безчувственост.
Без помощ, без съвет, съкрушен и разкъсан външно и вътрешно, ето го на, една печална, от бури разсипана останка от стари времена...
Има ли кой да го съживи, да го повлече подире си? - Идеали? - Суета, вятър!... из "Бай Ганю прави избори" (т.1, с.114)"
