Понякога светът ми се върти около тях - мъжете на моя живот - идващи, отиващи си, интелектуалци, прекрасни, обикновени идиоти.
А понякога светът ми спира да се върти - тогава съм само аз и моето усещане за жена.Всички имаме такива моменти, в които не ни е до мъже - чувстваме се огорчени или преситени, или самодостатъчни. Това третото е прекрасно усещане - не ти се налага да разбираш никого, да правиш компромиси с нищо, да се извиняваш - без да си виновна. В тези случаи си само ти и света - без гръб, който Той ще ти обърне през нощта.
Мъжете и жените не се разбират. И защо ти е разбирателство, ако то се гради само на компромиси. То е провокирано от единствения, от най-големия страх - страхът от самотата.
Цял живот търсим половинки, сродни души, четвъртинки любов. Намираме ги по някое време, после ги губим, търсим, пак намираме, разочароваме се, обезсърчаваме се - и накрая се примиряваме с подобие на обич, което ни кара да правим компромиси...
А всички тези любовни скандали, спорове и дни на мълчание се изличават само с една единствена мила дума, докосване в съня ни, жест на обич.
И любовта е като живота - редуват се добри и лоши моменти, но стигне ли се до равносметка, първо си спомняме хубавите моменти, а трудностите преминават през мислите ни само като сянка. В крайна сметка "и това ще мине..."
Не вярвам в сродните души. Как могат две различни по своята природа души - каквито са мъжката и женската, да бъдат сродни. Те могат да бъдат близки, обичащи се, въпреки своята различност, близки, но не и сродни.
Всички онези глупости за половинките ни, за допълването - всичко е захаросана измислица. Вярвам в любовта, не в допълващото се цяло. Не е нужно единият да се претопява в образа на другия.
Прекрасно е да се обичаме такива, каквито сме - различни.
