Помните ли Батето, лека му пръст? Онзи устат шмекер с уклон към чашката, който хрантутеше световните спортни велможи и бъркаше ситото им благоразположението с приятелство. Така се беше сраснал с началническия си стол, че когато публично и звучно го изрязаха оттам, провидя в скандала зла хирургическа умисъл, а не неизбежната гангрена на едно злокачествено образувание.
Срамът беше огромен. И то не толкова, че скритата камера на ВВС улови низка алчност и нечистоплътни машинации, за каквито само сме имали съмнения, а защото години наред това е било приемано в спортните среди като естествено, неизбежно, дори полезно.
Олимпийският ни комитет се оказа до такава степен зависим от един единствен човек, че звучният шамар, който изяде, остави белег не само по управляваната структура и позициите ни в глобален план, но и върху националното ни достойнство. Последствията му още не са заличени.
Този същият Бате имаше един лаф: "Писна ми от конгреси! Няма за какво да се събираме пак. Знаете, че когато има конгреси, обикновено ги печеля." Не сме сигурни кое е по-грозното - че намирахме подобно арогантно нахалство за забавно или че беше самата истина. Сетихме се за думите на Батето, защото се задава един друг безсмислен конгрес с предизвестен победител, който ще бетонира статуквото, което уж всички намират за порочно.
Става дума за конгреса на БФС, който навръх 14-ти февруари ще се обясни в любов на досегашния си единствен и несменяем титуляр. Това е изборът, който тази организация е решила да направи и това е нейно право. Старият нов президент ще навлезе в десетата година на властта си, която не се отличава с кой знае какви постижения, а посредствеността му го прави приемлив за всички.
Той ще продължи да кани международните началства на софра, това ще му гарантира удобни позиции в подножието на тяхното покровителство. В домашен план мърморенето срещу него ще е само естествения брум на системата, захранвана с добри намерения, идеи за реформа, набелязване на цели и обещания за лелеяно домакинство.
Управлението все така ще е хем в ръцете на Избрания, хем някак си удобно извън неговата власт и зависимо от клубове, политически играчи, държавни институции и загадъчни чуждестранни строители на стадиони. Той ще е близък със силните в апогея им и дистанциран при залеза им.
И ако един ден, не дай си Боже, видим запечатано на камера онова, което само предполагаме, че е част от скритите игрички на началството, шамарът ще е болезнен, но очакван и напълно заслужен. Защото Боби Михайлов пред очите ни се превърна в новото Бате. А орисията на Батетата е една и съща, би трябвало вече да сме разбрали това.
Противно на общоприетото схващане, България не е страната на Златките; страната на Батките е. Има известна разлика в това да си в плен на примамливия блясък на елементарната красота и наивната игнорантност и това все да търсиш умишлено покровителството на фигура със съмнителна надежност, която се кълне да наложи патриархален ред, но върши само нескопосани тийнейджърски золуми.
Първото е простимо, терминът "Златка" бележи нечия лична илюзия за обществен възход; второто е недопустимо, то е обществената илюзия за личен възход. „Батката" е нахаканият хитрец, който заема мястото на отхвърления Тато, уж поназнайва механизмите и е готов да оправи нещата, но в крайна сметка оправя само себе си. При това временно.
Като общност ние така и не можем да минем пубертета, затова не спираме да търсим батковци - в политиката, спорта, медиите. Склонни сме да разменим моралните си колебанията за нечии сладки материални обещания. Но най-вече ни е страх, че промяната в статуквото може да е по-лоша от злините, които то вече ни е причинило.
И това създава прекрасна среда за виреене на Батетата - опосредстващия елемент между зрелостта и детинството.
Честито, г-н Михайлов, за преизбирането! Макар че липсата на опозиция не е повод за радост; тя е опасна за Батетата. Така те се самоунищожават. Лошото е, че завличат и нас.
