В днешна Русия партии като унгарската "Йобик", гръцката "Сириза", испанската "Подемос", френският "Национален фронт" и нашенската "Атака" не биха могли да съществуват.
Със своите платформи, настояващи за радикална промяна на държавната ориентация и (това е особено валидно за исканията на "Атака") очевидното прокарване на чужди политически интереси, съпътствано от повече или по-малко явно външно финансиране, те биха били моментално забранени, а техните лидери заклеймени като "врагове на народа" и поставени зад решетките (разбира се след "справедлив" съдебен процес).
У нас (и под това разбирам Европа) това обаче е напълно възможно и те не само процъфтяват, но и представляват острието в "хибридната война", която Русия води срещу Европейския съюз като цяло и някои от неговите по-лабилни членове, в частност.
В хода на онова, което евфемистично наричаме "Украинска криза", за да не го наречем с истинското му име - война - сме свидетели на една практика, която изследователите наричат "хибридна война".
Тази война не се обявява официално; не се води (поне не се признава) от регламентирани играчи (държави); използва неконвенционални средства (инфилтрация на информационната среда на други държави, подклаждане на паника, финансиране на нарочно създадени политически субекти с цел промяна на външнополитическата линия на набелязаните противници) и не се "печели", поне - не в официалния смисъл на думата.
В една нашумяла публикация руският историк Владимир Воронов с основание посочва, че първите примери за водене на такъв тип "война" са дело на "големия приятел на мира", "вождът и учителят на цялото прогресивно човечество", Йосиф Сталин, и могат да бъдат отнесени към 20-те и 30-те години на ХХ в.
Тази нова, за тогавашните условия, "хибридна война" включва (тук всяка прилика с днешната действителност никак не е случайна) финансиране на партии и организации на територията на чужди държави, поддържането на вестници (тогава с това са разполагали), пропагандиращи определени възгледи и позиции и пряко финансиране на пропагандни кампании и терористични актове, насочени към дестабилизация на набелязаната страна.
На 7 октомври 1929 г. Сталин (който по това време е в Сочи) изпраща на заместващият го Вячеслав Молотов (по това време член на Политбюро на ЦК ВКП (б) и секретар на ЦК) следното послание: "Ще имаме ядове с Китай и ми се струва, че е крайно време да възприеме възгледа за организирането на въстаническо движение в Манджурия... Трябва да организираме две бригади съставени само от китайци, като ги снабдим с всичко необходимо (артилерия, картечници и др.) и да ги пуснем в Манджурия със задача: да вдигнат въстание... като установят съветска власт в градовете и селата... Никакво "международно право" не бива да застава на пътя на нашето дело. Всички ще виждат, че ние сме против войната с Китай, че нашите червеноармейци охраняват само нашите граници и нямат никакво намерение на преминават на китайска територия..."
Ако ви се струва познато, то най-вероятно е заради това, че днес в Украйна се случва точно това: организиране на "местни" военни формирования, снабдяването им с "всичко необходимо", игнориране на международното право и призоваване към мир, докато тези "недържавни" субекти създават необратими "териториални факти".
В съвременните условия "хибридната война" е изключително опасна и дестабилизираща:
не струва особено скъпо на агресора, но струва много (в прекия и преносен смисъл) на онези, срещу които е насочена.
Практикуващият "хибридна война" винаги може да отрече, че провежда подобни действия, докато действията на атакуваната страна веднага привличат внимание - тук примерът с реакцията срещу проектостратегията „Визия 2020" на служебното правителство от есента на 2014 г. е направо христоматиен.
В този смисъл, от многобройните дефиниции на съвременната хибридна война си струва да обърнем внимание на тази формулирана от Джак Макюън (Jack McCuen), който я определя като "фокусирана активност на асиметрични военни действия, водени в три ясно определени посоки: (1) сред населението на конфликтната зона; (2) сред собственото население (т.нар. "домашен фронт"; (3) международната общност.
В едно особено важно интервю на главнокомандващият силите на НАТО в Европа, генерал Брийдлав с типичната за един кадрови военен яснота посочва: "Новата ни грижа е този вид водене на хибридна война, както ние я наричаме. Русия използва всички елементи, за да пречупи други нации. В сферата на информацията виждаме кампания за информация и дезинформация, целяща да замаскира руския подход. Военно - всекидневно виждаме придвижване на войска, артилериен обстрел през границата и използване на всички военни възможности. И накрая - икономическа война по линия на енергийните доставки. Този хибриден модел обединява всички национални властови средства и ги насочва срещу друга нация. Това е повод за голяма загриженост."
През февруари 2013 г. Валерий Герасимов, новоназначеният шеф на руския генерален щаб, публикува статия в руския седмичник за отбрана "ВПК", в която пише: "Методите на конфликта са се променили и вече включват широкото използване на политически, икономически, информационни, хуманитарни и други невоенни мерки.
Всичко това може да бъде допълнено, като се подбуди местното население да действа като пета колона и от "скрити" въоръжени сили".
Тези думите сега изглеждат пророчески, но ми се струва, че още тогава той и стоящите над него в йерархията са знаели за какво говорят.
Хибридната война се характеризира с използване на дезинформацията за създаване на „благоприятна" ситуация за реализиране на определен замисъл. Важно условие тук е да имаш на разположение "петата колона", за която говори в своята публикация руския началник щаб В. Герасимов.
Тук нашият (българският) случай отново е направо христоматиен, като най-важният нюанс е широкото използване на българската медия за водената срещу страната ни "информационна война".
Най-точната дефиниция определя информационната война като война, чиято цел е завладяване на енергийни, природни и човешки ресурси на друга страна и въздействие върху умовете на хората в областта на идеологията, религията, историята, философията, науката, с цел внедряване в умовете им погрешни представи за това, което става в обществото.
Само един ден прекаран с новинарските емисии на националните (т.е. издържани от данъкоплатците) радио и телевизия може да ни даде ясна представа за "внедряването... на погрешни представи", което върви повече или по-малко организирано.
Едни кратка разходка из централните софийски улици, изпъстрени с афиши за различни "културни" събития, включващи лица, окичени с емблемата "Сделано в СССР" може да ни даде представа за "организираното въздействие върху умовете на хората....".
Едно от най-първите действия на министъра на културата бе подписването на споразумение за поредната "Година на Русия в България", което най-вероятно ще означава още повече хибридни атаки, маскирани като културни събития (това прочее ми се струва най-ясното определение за един концерт на изпълнители като Йосиф Кобзон, например).
Днес вече не съществува обявяване на войната в определен ден и час.
Нещо повече - тези, които водят такава война, непрекъснато говорят за мир и участват в преговори и инициативи, завършващи с подписването на споразумения, които нямат и най-малкото намерение да изпълняват.
Най-неприятното нещо за този, който е обект на "хибридна атака" е, че формите и методите на "хибридната война" се прилагат извън правно регулираните отношения, скрито се нарушава суверенитета на атакуваната държава в мирновременен период, извършват се действия извън правото и закона срещу отделни групи от населението.
От друга страна, трудно (но не невъзможно) могат да се предприемат контрамерки и се намерят правни основания за защита срещу хибридните методи на войната.
