Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Б(л)ог с нас!

Писането в блог е лесният вариант на татуировката - не боли толкова и не остава буквално на кожата ти, но маркира със съвършена прецизност конкретен момент от съществуването ти.
Писането в блог е лесният вариант на татуировката - не боли толкова и не остава буквално на кожата ти, но маркира със съвършена прецизност конкретен момент от съществуването ти.

Повечето блогъри (егати неологизма...) имат настойчивата и отчайваща необходимост да мрънкат. Както казва герой от един сериал - нещо те дразни и пикаеш през задника си, недоволстваш, някой път дори интелигентно, а друг път просто като пенсионер.

Всяка писаница е рефлексия на конкретно емоционално състояние, облечена във вербални дрешки, гримирана и напарфюмирана от умението на автора да те вкара в своя свят и поне частично да го/я разбереш. Цените са високи, работа няма, политиците са мазни лъжливи копеленца, хубавите жени не пускат на всеки, слънцето грее - тия неща няма да се променят, дори да изпишеш 5 тома и да ги издадеш като бестселъри.

Нали помниш - разликата между тоталитарния и демократичния строй е, че при тоталитаризма не си губиш времето да гласуваш. Да, по-гот е да изкажеш мнение, което да изплескаш в собствен блог или такъв с много автори. Сещаш се това колко ще промени света. Особено ако следваш май почти задължителното условие да пишеш неграмотно и с безумно неясните тези на зверски махмурлия. А пишещите пият, факт.

„How the fuck do you option a blog? What is there to option? The title? The font?" - точно това запита Ханк Мууди в „Califotnication". Никой не му отговори. За сметка на това блоговете разцъфтяват като градински цветя в пролетна утрин и вагини на малолетни ученички в лятна вечер. Кое се отнася повече за твоя блог зависи от пола ти.

Писането остава да живее собствения си живот, както е било при истинските автори, както е и при нас - драскачи, изпитващи чекиджийската необходимост някой да прочете думите ни. Същото, което са искал и големите Уайлд, Хемингуей и Фицджералд. Нещата не са се променили. Имаме достъп до пещерата от думи, където влизаме с взлом и алчно грабим, за да се почувстваме поне за момент оценени, по-високи, силни, неплешиви, сексуално удовлетворени и каквото и да е там, но задължително различни от настоящето си състояние.

Писането в блог е лесният вариант на татуировката - не боли толкова и не остава буквално на кожата ти, но маркира със съвършена прецизност конкретен момент от съществуването ти.

Така ти се дава възможност после да плеснеш тоя момент в спомените си или да го забравиш завинаги именно защото вече си го описал и си се отървал от него. Съвременна псевдоинтелектуална панацея, за която ти трябват няколко минути и поне един работещ в конкретния случай вариант да пишеш - лист и хартия, салфетка, разкъсана празна кутия от цигари и молив за очи на някоя мацка, мобилен телефон, компютър, пишеща машина, но не и диктофон, не.

Само написани думи - това е единственото правило. После прехвърлянето на съдържанието в блога е лесната част.

Можеш да пишеш пиянски sms-и, статуси във facebook и ръкописни писма, които да забравиш в някой вътрешен джоб, да намериш след години и да се запиташ „Какво ли щеше да стане, ако го бях изпратил?".

Честито, сега имаш новия наркотик на незадоволените пишещи душици - блог. Като неорелигия, където да се изповядаш независимо кой и как ще реагира - греховете ти ще са опростени, когато си излееш и червата в блога. Не е задължително да си редовен в него. Но пиши. Това е спасението.

 

Най-четените