"Ще стигнем до края.
Ще се сражаваме във Франция. Ще се бием в морета и океани.
Ще воюваме с нарастващо самочувствие, ще увеличаваме силата си по въздуха.
Ще защитаваме острова си, независимо от цената, която ще платим за това.
Ще се сражаваме по бреговете, из полетата, по улиците и в планините.
Никога няма да се предадем!".
Това са откъсите от речта на Уинстън Чърчил, които всеки англичанин може да ви цитира, а светът асоциира с мотивация, национално достойнство, съпротива и отказ да се предадеш.
Англия построи паметник на футбола и неговата глобална сила във вторник вечер на "Уембли".
Няма по-подходящо място във футболния свят, където играта да докаже, че е по-силна от терора, политиката, омразата и заплахата за начина на живот за милиони. Не, за милиарди.
Англия и Франция изиграха мач (2:0 за статистиката), който обаче имаше значение на много повече от футболно сражение за 90 минути.
Две нации, които са вечни и непримирими съперници във всяка област, водили над 30 войни за близо 7 века, включително прочутата Стогодишна война, застанаха обединени по невиждан начин.
Не, не беше поза.
Да накараш 71 223 англичани (посещаемостта на "Уембли") да пеят "Марсилезата", а повечето от тях и да веят флага на изконния съперник, означаваше едно.
Извадете последното изречение от речта на Чърчил: Няма да се предадем.
Камерите уловиха принц Уилям и Джеймс Камерън, които пяха с пълно гърло "Господ да пази кралицата", а после съпроводиха изпълнението на френския химн с особена усмивка - горди от това, че са там, че го направиха.
Че показаха как се прави.
После кадри показаха лицето на Арсен Венгер - един изключителен футболен посланик, който от 20 години работи в Англия, пеещ възторжено "Марсилезата".
Да, футболът е обединител.
Преди повече от 30 години го нарекоха "заместител на войната", когато Англия и Аржентина водиха спор на терена, изцяло погълнат и претопен в дните около него от приказки за войната на Фолклендските острови.
Но футболът би могъл да е и антиотрова на много от мрачните тенденции в съвременния свят. Стига да не се предава.
В същата тази вечер, когато Франция получи най-яркото и разтърсващо послание за подкрепа от Острова, Италия и Румъния изиграха друг важен мач - приятелски, но важен.
В Болоня трибуните се напълниха, въпреки че страх не може да не е имало и там.
Френски знамена се вяха и в италианската, и в румънската агитки. И там футболът не се предаде.
20 минути преди мача от колоните на стадиона ехтяха френски популярни песни, а хората по триуните си припяваха.
Направи го и Джиджи Буфон - друг велик посланик на футбола. Припяваше си и намигаше на феновете, преди да стане време за химните.
Показа, че не го е страх и няма да се предаде. Сложи ръкавиците и игра.
Мачът се игра. Резултатът - 2:2, е без значение.
В Хановер други два исторически противника, макар основно футболни - Германия и Холандия, не успяха да покажат своята подкрепа.
Там играта бе победена - бомбена заплаха евакуира стадиона и мач нямаше. Те победиха. Ние загубихме. Футболът и ние.
В Истанбул историята на тази паметна вечер пожела Турция и Гърция да мерят сили в друга контрола.
Две нации, които делят много и са съперници в геополитически и исторически аспект.
Преди началото минутата мълчание за жертвите в Париж бе прекъсвана от викове и освирквания.
Турските запалянковци нанесоха втори тежък удар на нормалността, след като в Хановер тя получи първия.
След половин година десетки хиляди турци ще идат във Франция на европейското. Да гледат футбол и техния отбор.
Какво отношение могат да очакват?
И няма ли пак играта, обичана от милиарди, да стане заместител на войната?
Равносметката от този 17 ноември - да, по ирония на съдбата датата, на която преди 22 години и ние оставихме следата си във футбола, но при съвсем други обстоятелства.
Два отложени големи мача в сърцето на Европа - Белгия - Испания и Германия - Холандия, освиркванията в Истанбул... Голове във вратата на цивилизацията и нормалния ни начин на живот.
Но Болоня и особено "Уембли" отказаха да се предадат.
Резултатът е поне равен.
Футболът не се остави да бъде победен.
