Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Бетонни жертви

Плетивото на Юлита Войчик представя най-дългия панелен блок в Полша по мек и уютен начин Снимка: Димитър Солаков
Плетивото на Юлита Войчик представя най-дългия панелен блок в Полша по мек и уютен начин
Разрушаването на мавзолея на Георги Димитров започва на 21 август 1999 г.
Бетонни жертви Снимка: Andreas Fogarasi
Бетонни жертви Снимка: Димитър Солаков
Бетонни жертви Снимка: Uriel Orlow

Мавзолеят рухна и там остана празно пространство, една дупка. Срутването на музея-гробница не излекува чувствата на хората. И нямаше как да го стори. Диагнозата е съвсем точна, особено ако я чуеш от чужденец - австрийката Ина Мертенс.

Докато наблюдава нескопосаното взривяване на храма за вечен живот на Георги Димитров, Ина се убеждава, че архитектурата в бившия съветски блок на Европа се възприема прекалено емоционално. Дори излишно, бихме добавили.

Със сигурност по онова време, нерядко и сега, доста хора се вълнуват от детонирането на експлозива в основите на солидното здание, построено за немислимите 138 часа. И това отчетливо се чува в архивните кадри. Същият разговор, който от време на време нажежаваме покрай Паметника на съветската армия.

Мавзолеят е най-острият скалпел за дисекция на отношението ни към комунизма. Желанието да разрушим символите на този режим, за да излекуваме раните, които ни е нанесъл. Като лов на духове с примка. Кауза пердута.

„Социалистическите сгради се възприемат като нещо демонично. Но архитектурата не е демонична, защото е създадена, за да служи на хората. Тя неизменно се възприема през историята, но този поглед трябва да бъде надскочен", казва Ина.

Тя е един от кураторите на изложбата „Модерната архитектура и нейните следистории", която може да се види до 10 ноември в столичната галерия „Индустриална". Експозицията е пред публика за първи път и акцентира върху функцията и целесъобразността на архитектурното наследство между 60-те и 80-те години на миналия век - без политически нотки.

Призраци от миналото или сгради на бъдещето

Това, както много добре знаем, се оказва трудна работа, особено когато говорим за обществени и символни сгради на тоталитарния режим. Не става дума непременно за запазване или разрушаване, а за тяхната трансформация в нещо съвременно, полезно и интересно на хората.

Нека приемем 3D прожекцията върху паметника „1300 години България" като такъв позитив. Иначе сградите сами се сриват под натиска на времето, докато техните защитници и противници хабят време в излишни спорове.

Като чинията на Бузлуджа, опоскана отдавна от крадци и обикновени хулигани. Руините, в които се е превърнала днес, се струват интригуващи на полския фотограф Николас Гроспиер. Той предлага да се оставят така, защото в това има повече драматизъм, а и е по-естествено, следвайки историята на комунизма.

Ако в крайна сметка никой не направи нищо, нека се срути сама - и Римската империя е рухнала, предлага той за амвона на БСП, когато разбира, че посещението в бетонното чудовище е рисковано за живота.

„Сградите имат свой живот и непрекъснато се променят - например, църквата „Света София", която е станала джамия. Понякога те умират, защото няма икономическа ползва от тях", допълва той. Без капка драматизъм.

Трансформирай сега

Гроспиер представя снимки на действащи социалистически сгради, запазили формата и предназначението си - панелни блокове, министерства, обреден дом и др. София му се струва прекалено хаотична, с контрастна и омесена от най-различни влияния градска среда. Град от кръпки.

Ина Мертенс е убедена, че социалистическите сгради могат да бъдат очовечени, изтъквайки наличието на много добри попадения сред тях. „Сред архитектурата на комунизма има много модерни сгради, които правят впечатление. Те се вписват в модерната архитектура, чийто основен закон е Формата следва функцията", допълва Николас Гроспиер.

Съветът на двамата към всеки урбанист или архитект, който работи върху развитието на столицата, е да гледа безпристрастно и колкото се може по-цялостно на плановете, които чертае. Вероятно тогава крайният резултат ще е много по-приятен. Извън сферата на вероятностите наскоро ви разказахме за новия живот на пловдивското кино „Космос", което се превърна в място за градска култура и изкуство.

Въпрос на желание

Първата стъпка е най-трудна. И тя е освобождаване на погледа от идеологическото бреме на социалистическо наследство по улиците. Само така сградите-подтисници могат да заживеят нов живот.

Нещо подобно е постигнала полската художничка Юлита Войчик, изплела в бял и розов цвят комунистическо панелно чудовище от Гданск - 9 блока, слепени в дълга почти километър редица от жилища. Истинската гледка, която около 30 000 души виждат всеки ден, може и да е неприятна, но Войчик предава топлината и уюта, които местните хора създават в апартаментите си. Монетата винаги има две страни.

В рамките на събитието може да видите и филми в Дома на киното, разказващи за живота тогава и сега на някои на емблемите на социалистическата архитектура в Европа. Видео есето „Паметник с изтекъл срок на годност" на Ширин Сабахи (Швеция) и Мая Рудовска (Латвия), е посветено на най-популярния пример за сталинистка архитектура в Рига - сградата „ВЕФ" или Двореца на културата на Държавния електротехнически завод.

Впечатление в изложбата прави и макета на „Пирогов" на Лъчезар Бояджиев, създаден от кутии от лекарства и санитарни принадлежности. Там е и художникът Правдолюб Иванов, който познаваме от протестите, както и много други творци, които ни показват, че социалистическото не е еднозначно и винаги грозно.

Изложбата на Фондация "Изкуство - Дела и Документи" е добър повод за размисъл. Бетонът е днешната изкупителна жертва на бившия режим. И трябва да решим какво да правим с проявленията му, ако е възможно - без излишни драми.

 

Най-четените