Празната зала изглеждаше грозно. Отборът изглеждаше някак апатичен и разсеян, нямаше импулс и настроение. Това бе картинката в петък вечер. България - Португалия на волейбол. Преди година във Варна или София това щеше да е гарантиран спектакъл с размазваща победа с 3:0 и поне 5000 радващи се фенове.

В петък имаше към 12 000 ... празни седалки в залата, която иначе е страхотна. Но празна навява тъга. Дадохме гейм на ентусиастите в тази игра от Португалия, но това не е болка за умиране. Проблемът е с цялостната атмосфера в и около този отбор.

Тъпотиите, които се случиха за последните близо два месеца разделиха феновете. Бойкот, чу се из агенции и радия в петък по обяд. Бойкот на какво? На същите играчи, които иначе са герои, когато ударят Русия или Куба? Бойкот на най-успешния ни колективен спорт в последните години? Хайде стига! Царе сме на бойкотите! Ние и живота и ежедневието си бойкотираме, защото предпочитаме да дръпнем завеската и да седнем пред телевизора, а не да излезем и да покажем мнението си пред проблема там - на улицата, където е и той.

И като фенове явно сме си такива. Националният по футбол пада в два мача и на „Васил Левски" дойдат 2000. Бием обаче два пъти поред, и айде - еуфория. 40 000 дойдат с огромните си и нереални очаквания, видят един Х с Ейре например, и айде пак - тия не стават, разочарование, хули и ... бойкот.  Как не можем да усетим, че един отбор без публиката си не може, особено когато е уязвим и не в най-добро състояние.

Волейболистите имат нужда от подкрепа, а не от бойкоти и празната зала. Те нямат вина, че президентът на федерацията, бившият им треньор, както и най-добрият играч направиха така, че народа да се чуди какво става. Мачовете са си мачове, тимът си е пак с герба на екипите, това е нашият отбор. Защо го бойкотираме?