Тази усмивка никога няма да забравим. Данчо Йовчев се приземи, знаейки, че съчетанието и завършекът му не са за медал, дори вероятно не са за шестицата. Но се усмихна с толкова гордост и плам в очите, по толкова истински начин, че сгря сърцата ни. Направи го не с онази задължителност за пред оценяващите. А като човек, който видимо е горд от това, че остана прав до края. Там, сред най-големите.

Йовчев остана седми, но надмина и най-смелите прогнози. Контузен, вече на пределните за изключително тежкия физически спорт 39 години, отписван и с аристократично посребрели коси, нашият спортен сър ни зарадва и в Лондон. Това бе от онези моменти, в които спортът те вдъхновява, нищо, че не са с покритието на златен медал. Тази усмивка ни стига, поне засега. Тя дава надежда.

Остава само този Ахил на спорта ни да бъде последван от един, двама, стотици. Не на халките, не в гимнастиката. А в мисленето, амбицията устрема и любовта към това, което правиш. Защото и на тази олимпиада видяхме доста български олимпийци, в буквалния смисъл на думата. Не е срамно да си 38-ми сред най-силните в света. Просто е някак жалко да не подчиниш целият си живот в едни 4 години на това, да бъдеш по-напред.

Йовчев подчини повече от четвърт век на спорта и олимпизма. Това е шестото му участие, така и не спечели злато. Най-близо до него бе в Атина преди 8 години, когато го простреляха в единственото слабо място в съчетанието му - стрелата от съдийската маса попадна в незащитената и неотбранима Ахилесова пета. Биха го с измама, която болеше много. Но дали това сломи Йовчев? Не - той не спря да вярва в олимпийската си мечта.

Онзи ден една британка обобщи духа на своите сънародници преди игрите в Лондон. Джесика Енис спечели седмобоя, взе златния си медал и каза в първото си интервю: „Този ден ми струваше 4 години. В тях живот нямах, бях жертвала всичко за този медал. Тренирах, състезавах се, правех диети и не спях. От утре започвам да живея. Заслужаваше си..." Да, това е духът на един голям спортист. Спортът е заместител на войната, според някои анализи. Демонстрация на това как можеш да подчиниш и победиш съперника, без да посягаш на живота му. Кога ли повече хора в българския спорт ще разсъждават като Джесика. И като Йовчев.

Защото Данчо подчини живота си на доказването, че може да е при най-големите. Напук на нищетата в родния спорт, напук на капещите покриви на залите, на липсата на треньори и деца в гимнастиката. Напук на всичко. Можело значи.

Контрастът сами можете да нарисувате пред очите си. В най-популярния спорт у нас например, е пълно с хора, които по-често можете да видите на снимки в долнопробни издания с неособено състоятелни създания край тях. Вместо фотоси как потни и кървави се борят на терена. Такива безсмъртни кадри са запазени за истинските бойци. В спорта ни те са на изчезване. Във футбола ги няма след Стилиян и Мартин.

Но тук думите са за Йовчев. Той заслужи титлата спортен сър на България. И ако поне 10 деца утре, след година или две все още искат да са като него и опитат да го направят, значи е успял. Такива примери ни трябват. От другите имаме достатъчно.

Джесика Енис е включена в списъка на кралицата за рицарско звание в края на годината. Данчо най-много да получи орден „Стара Планина". И с него, и без него, той титлата вече си я спечели. Лондон бе неговият върховен миг, без значение от класирането.

И така ще го запомним като се откаже - с усмивката на спортен аристократ, на когото можем само да се поклоним.