Голямата новина тези дни в модния свят е неочакваното напускане на Раф Симънс на поста креативен директор на Chistian Dior. При това не защото е стъпил на криво някъде.
От както през 2012 г. белгиецът пое модната къща, успехите се редяха един след друг, най-видимият от които е увеличението на продажбите с цели 60%.
Както модните критици, така и търговците обичаха тънкия баланс между висша мода и продаваеми дрехи. Симънс беше и близък с Бернар Арно, шеф на концерна LVMH, притежаващ Dior, и последният не спираше да го хвали.
Тихият белгиец така и не създаде скандал или пък подхрани поне една клюка в жълтата преса.
Единственото обяснение защо дизайнерът избра да напусне бе, че просто няма време за истинска креативност.
С наложеното супертемпо в днешния моден бизнес, Симънс трябваше да изработва цели шест колекции на година. В често цитирано сега интервю от преди няколко месеца той много откровено се оплака, че идеите му нямат вече инкубационен период, време да се развият естествено - и това е изтощаващо.
Раф Симънс
Само седмица след Симънс друг успешен дизайнер - Албер Елбаз също обяви, че напуска поста си на креативен директор на Lanvin.
Още по-очевидно, Елбаз призова в реч модната индустрия да преосмисли накъде е тръгнала.
"Ние дизайнерите започнахме като шивачи, с мечти, с интуиция, с чувство. Но после станахме "креативни директори" и трябва уж да създаваме, но най-вече нареждаме", заяви Елбаз в Ню Йорк само дни преди да обяви напускането си.
Албер Елбаз
Защо трябва да ни интересуват драмите на дизайнери, които получават повече пари, отколкото някой от нас ще види в живота си?
Трябва ли да се солидаризираме с хора, обградени от ято асистенти и с лимузини на денонощно разположение? И какво общо имат техните проблеми с липсата на инкубационен период и превръщането им от творци в администратори с нашето прозаично битие?
На пръв поглед нищо.
Когато се замислите обаче, в друг контекст и определено по-малка скала - всички се борим с подобни проблеми.
В много професии, особено когато се издигнете на по-висок пост, работното време се разтегля до 60-70 часа седмично, де факто без събота и неделя.
Смартфоните, интернет и лаптопите размиват границите на служебния и личния живот и човек сякаш винаги е на една ръка разстояние от офиса.
Забързаното темпо и натискът за ефективност на днешния бизнес дават малко възможности за дълго обмисляне на идеи.
Не сте ли се чувствали поне веднъж в живота си като хамстер на колело, въртейки ден след ден, седмица след седмица вечните административни, логистични и персонални проблеми, без да ви остане дъх да мислите за истински важните креативни решения?
И в резултат на тази безкрайност и безрадостност понякога ви идва да напуснете от раз професията, която иначе обичате толкова много?
Ако отговорът е "да", значи вихрещият се дебат около напусканията на Симънс и Елбаз може би крие интересни и важни и за вас изводи.
Особено напускането на Раф Симънс на Dior предизвика тайфун от коментари в западната преса.
Все пак белгиецът замести на поста Джон Галиано, незабравимо драматичен и често забавно-озадачаващ образ.
Джон Галиано
Галиано, като си спомняте, беше изхвърлен от Dior в резултат на психосрив в парижки бар, гарниран с много алкохол и крясъци "Обичам Хитлер!"
След задължителния престой в санаториум, дизайнерът разкри, че години наред е страдал от тежък стрес, безкрайно работно време и изолация от приятели, роднини и обичайните човешки радости.
Смяташе се, че уравновесеният Симънс, който преди това беше ръководил дълго и успешно модната къща Jill Sanders, ще балансира по-добре огромните изисквания на поста в Dior.
Сега вече е ясно, че проблемът не е в личността, а в системата.
Впрочем дебатът за липсата на време за "същинско живеене" не е ограничен само до модната индустрия.
В американската политика той също е гореща тема, а президентът Барак Обама не крие, че вечното блъскане с малки проблеми, без да остане дъх за глобалните въпроси не му е по вкуса.
Ако трябва да сме честни, част от причините се крият в политическата система на САЩ. В нея президентът обединява в себе си постовете на държавен глава и министър-председател, а кабинетът под него е много слаб.
Така ако един европейски премиер например е по-скоро мениджър на почти независимите си министри, то в САЩ президентът определя политиката, а секретарите в кабинета са подизпълнители.
При такава концентрация на власт в ръцете на един човек, няма как неговото ежедневие да не е потопено в безкрайна бюрокрация.
Всяка вечер президентът Обама например получва брифинг-папка от всички теми, на които не е успял да обърне време през деня.
Според източници от Белия дом тази папка сега е с размерите на телефонен указател на средноголям град.
Ако Обама трябва да се занимава с толкова много други теми, може ли да се учуди някой, че той може да измисли оригинална стратегия за излизане от вече глобалната криза в Сирия?
Как да има време за геополитика, когато е потопен в микромениджърски решения?
Този текст обаче не е задължително да завърши песимистично.
Все повече изследвания доказват с факти, че връзката между по-голямата производителност и повечето време за почивка е правопропорционална. Накратко, гледната точка, че отпочиналите служители са както по-креативни, така и по-съвестни, започва бавно, но славно да си пробива път.
Тези, които до късно търкат бюрата в офиса, не винаги постигат най-добрите резултати.
Няма значение какво мислите за удачността на шведския експеримент с шестчасовия работен ден. Срещу него има достатъчно много аргументи, най-важният от които е, че спускането на решения с подобна кардиналност "отгоре" и повсеместно, а не като постепенна и естествена стъпка на бизнеса, не винаги е добра идея.
Повечето държави в света обаче са отдалечени на светлинни години от подобни радикални завои.
По-важното в случая е, че шведският социален експеримент постави централно въпроса доколко от блъскането до безкрай има смисъл.
Настоящият дебат в модната индустрия пък усили звука на дебата.
Остава сега и вашият шеф да прочете тази статия.
