Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Между "Продължаваме напред" и "Ти мен уважаваш ли ме"

"А ти мен уважаваш ли ме? - Кубрат Пулев и българската криза на реалността Снимка: Getty Images
"А ти мен уважаваш ли ме? - Кубрат Пулев и българската криза на реалността

Гледайки мача между Пулев и Кличко (и по-скоро реакциите след това), не мога да не си припомня казусите по дисциплината "Психология на развитието".

В "Психология на развитието" - ние, психолозите, изучваме поне 2 години казуси, свързани с идеята, че всяка възраст има кризи. И успешното преминаване напред е свързано с това - да преодолееш кризата.

Когато човек е дете, има една визия за света. Първата му по-сериозна криза, е когато остане сам и разбере, че вече не е дете, а става отговорен индивид, включително - че носи отговорност за своите деца.

Дали ние, като българи, сме възпитани изобщо да бъдем независими - или дори и като родители си оставяме с мисленето на деца?

Има ли край краят?

Много неща започват като самоцел - само за да съществува илюзията за някакъв резултат. Дали целта на Пулев е била да се боксира, колкото може повече и по-добре, или просто е била да бие Кличко?

Идеята на „Психологията на развитието" е, че човешкият живот е свързан с преодоляването на кризите, както и че няма такова нещо като край, а има само развитие.

Фактът, че Кубрат Пулев игра мач за световната титла е реален и е огромен успех. Но въпросът е - дали Пулев премина през своята Голгота? Преживя ли кризата? Дали като децата ние очакваме, че винаги има край?

Че винаги има Голям Брат? Мафия?

Пулев стана - и „продължава напред" - кризата може би е преодоляна, много неща в България вече са различни. Всички му се възхищаваме, че се изправи на крака след три поредни падания. Това е реално постижение и наистина трябва да заслужи нашето уважение.

Единственият ми въпрос, който си задавам, е дали Пулев (и ние) сме преживели катарзис?

Уважаваме ли се? Защото, нека си признаем - въпросът с „уважението" е голям проблем по нашите територии. Никой не уважава писателя, никой не уважава лидера. Нашите родители - никой не ги уважава, а и родителите не уважават децата си.

Криза на реалността - може би ще кажат възрастовите психолози?


*Авторът е социален психолог и онлайн-експерт.

 

Най-четените