Преди няколко дни ми зададоха въпроса: "Смятате ли, предвид всичко, което се случи, че Башар ал Асад трябва да бъде свален, или смятате, че трябва да остане на поста си?" Отговорът ми не беше толкова недвусмислен, колкото някога, но пък и самият въпрос не е такъв.
"Винаги съм вярвал, че Асад трябва да слезе от поста, но на този етап, независимо дали той ще го направи или не, в Сирия ще продължи да цари хаос" - отговорих аз. "И аз съм против "джихадистите" също толкова, колкото съм и против Асад, а за съжаление умерените сили са изтласкани настрана".
Това е общата трагедия на арабския свят - че хората са приклещени между националистически или религиозен фашизъм.
Арабската пролет допълнително акцентира този нездрав избор с възхода на "джихадизма" и диктатори, решени да се удържат властта на всяка цена.
И слушах с ужас как арабите, особено от по-възрастното поколение, твърдяха, че хората в региона са неспособни на демокрация, нито пък готови за нея.
И въпреки че все още категорично вярвам, че този възглед е не само погрешен, но и дълбоко оскърбителен, мога да разбера защо тези хора възприемат като доказателство за правотата си очевидния провал на Арабската пролет.
Неразрешимо противопоставяне
Арабската пролет обаче не е създателят на този неразрешим сблъсък на крайности. Тя просто го извади на показ, като оспори легитимността на суров, застоял, продължил десетилетия регионален обществен ред.
Джихадизмът съществуваше и много преди Арабската пролет. Още по времето на освобождението от колониализма, диктаторите в региона твърдяха, че единствената алтернатива на тяхното управление е религиозен екстремизъм и национален хаос.
Но фактът, че това се случи в няколко държави в последните няколко години, не доказва непременно правотата им.
Различни фактори доведоха до настоящото регионално разделение, не на последно място и автократичните политики, които създадоха или засилиха точно този радикализъм, с който твърдят, че се борят.
И двете крайности изградиха симбиоза, в която използват взаимно неправдите, извършвани от другия, за да затвърждават дисциплината в собствените си редове и да оправдават собствените си репресии.
Въпреки публичните изявления за обратното, тази връзка се подхранва на практика от външни сили, чието влияние в региона само печели от разделение, както печели и икономиката им - защото това разделение им осигурява продажби на оръжие и търговски сделки.
Настоящият сценарии може да бъде възприет като махало.
Колкото по-крайна е идеологията, която бива свалена или чиято легитимност бива оспорена, толкова по-силно махалото отива в обратната посока.
Регионът не е имал достатъчно време, за да се стабилизира това махало, което би позволило намирането на неутрална територия. Нито пък е имало шанс за създаване на различна, по-зряла форма на държавно управление. Това е логично да се очаква след десетилетия на еднопартийно управление.
Борбата с авторитаризма, колкото и трудна да е, е нищо в сравнение с предизвикателствата след свалянето му: преоткриването и новото изграждане на държави, инфрактруктура, институции и общества. Подобна титанична задача никога не е била бърза или лесна за реализиране.
Различни визии за бъдещето
С отдавна сведена до минимум свобода на словото, опозиционните движения се наложи да се зародят буквално от нищото, да се организират и да формулират позициите си почти веднага, в някои случаи да се учат да управляват и демократизират без никакъв предишен опит, и да си сътрудничат - или да се борят - с други групи с различни визии за бъдещето.
"Джихадистите" се възползваха от възникналата несигурност, хаос и масово негодувание. Въпреки че те никога не са били нещо повече от фанатични периферни групи, оръжията и бруталността им лесно им осигуряват световно внимание и териториална експанзия.
И това е сериозен проблем за умерените "ислямистки" движения, които биват слагани в един кюп с "джихадистките" групи, както е и за светските партии.
Населението разбираемо е нетърпеливо, иска промени и няма доверие към властта.
Но като се вземе предвид опитът на Сирия, Либия, Йемен, Египет и други държави, същото това население се бои и от последиците да оспорва легитимността на властта. Естествено, при такива обстоятелства пътят ще бъде дълъг и доста неравен.
Има убеждение на Запад, че ислямът и ислямизмът са едно и също - и точно затова в Близкия изток цари такъв хаос в момента.
Само че общностите и обществата като цяло са склонни да се концентрират около вярата във време на трудности, или когато свободата на религиозно себеизразяване е ограничена.
Така е се е случило с християнството в комунистическа Източна Европа, с исляма в Кавказ и централноазиатските държави от бившия Съветски съюз, с юдаизма по време на преследването му в Европа.
В случая с арабския свят, където масовите протести традиционно са забранявани и насилствено потискани, джамията често е единственото място, където дисидентски възгледи можеха да бъдат изразявани и около тях можеха да се организират по-големи групи. Подобни ограничения винаги създават потенциал за радикализация.
Няма бърз изход от сегашната ситуация
Нещо повече, регионът изпитва комбинация от тежки икономически, политически, социални и екологични проблеми, които предшестваха Арабската пролет и за които липсват бързи решения.
Някои от тези проблеми само се утежниха от глобалната икономическа криза, върху която регионалните правителства нямаха почти никакъв контрол. Зависимостта от вярата обикновено се засилва в случай на бедност, също пораждайки потенциал за радикализация.
Тези, които гледат по-надалеч в бъдещето, възприемат сегашната нестабилност, макар и крайно притеснителна, като част от процеса на ориентиране на страните от региона сред разнообразието от общности и идеологии.
Подобна фундаментална промяна почти никога не минава гладко, колкото и да ни се иска да не е така.
Критиците казват, че този възглед е наивен, но отказвам да вярвам, че арабите - с тяхната вековна история, култура и ресурси - са обречени завинаги да избират между тези, които управляват и убиват в името на религията, и онези, които правят същото заради лична алчност и жажда за власт.
Освен антиправителствените революции и протестни движения от Арабската пролет, имаше и масови бунтове срещу "джихадистки" групи.
Сред примерите са бунтовете срещу "Ал Кайда" в Ирак, срещу "Ислямскеа държава", срещу "Ал Шабаб" в Сомалия и малко по-надалеч, срещу "Ансар ал Дин" в Мали и "Боко Харам" в Нигерия.
Това показва реалност, а не сляпа надежда: това доказва, че хората в тези региони не искат да приемат в дългосрочен план никоя от сегашните алтернативи.
