Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

И все не продължаваме напред

Режисьорът Максим Генчев в кадър от филма "Дякон Левски"
Режисьорът Максим Генчев в кадър от филма "Дякон Левски"

Помните ли, навремето Глория и Азис имаха едно блудкаво маане, припевът му гласеше: „Не сме безгрешни, но сме истински"? Той го изпълняваше на сцената с естествено изрусена брадица и правдив до болка оперетен макияж, тя носеше в деколтето си 800 кубика истина, а лицето й беше като реклама на синтетичен невротоксин.

По-истинско нещо човек трудно би си представил.

При целия този маскарад, зрителят оставаше с впечатлението, че признанието за грешките е само колкото да млъкнат критиците, онези глупци, които имат дързостта да ги нападат от невежество и злоба, но също са любени от добрите души на творците, „които могат всичко да прощават".

Нищо чудно да сте позабравили детайлите около този химн на снизхождението и свръхвисоката самооценка. Азис вече е брюнет, а за Глория остана ролята на мадам Ортанс на попфолка.

Мотивът за истинността, която напълно оправдава някои (евентуални) грешки, обаче продължава да звучи в ушите ни под съпровода на същата ориенталска зурна.

У нас все така реакцията към фалша се приема от създателите му просто за недоброжелателност, даже завист към „труда" им и критиците получават тяхната мъченическа прошка, понеже те „обичат и тези, дето ги нападат".

Което напълно обяснява и статусите на Максим Генчев за филма му.

Творческо колебание липсва, просто всеки, който не го харесва, е неспособен да прозре истинността му; художествен критерий е ирелевантен и дори някои неща да са сгрешени, то те само възвисяват автора им. Което всъщност е другото име на безпогрешността.

Атакуват ме, защото ми завиждат, защото знаят, колко съм силен и искат да ме държат в подчинение - ето ви лайтмотивът на националната ни комплексарщината, която ни души в смъртоносна хватка от десетилетия.

Чухме го, когато Кобрата ни каза да продължаваме напред, въпреки че той направим кръгом. И неговите грешки бяха плод на истинността му, не на тактическа неграмотност и обективна логика. Но да кажем, че там попфолк маята си казва думата.

По спортна линия ни се случва доста честичко да го чуваме, понеже там неуспехът винаги е съпроводен с нечия злокобна чужда намеса, която се опитва да ни нападне заради нашата неподправеност, а ние й отвръщаме с любов (най-вече адресирана към майка й).

В политически аспект също сме обградени от не-безгрешни в глорио-азисовия смисъл, но затова пък „истински" люде, които ни прощават благородно, че не ги харесваме.

А ние не ги харесваме според тях, само защото не ги разбираме и умираме да си нападаме този или онзи.

Не, пичове, грам не сте истински, в това е проблемът. Фалшиви сте до мозъка на костите и на това се дължи усещането ви за минималистична погрешимост.

Грешките, било то художествени, спортни или политически, не са толкова опасни, когато бъдат признати, правилно оценени, анализирани и превърнати в опит.

Когато обаче се отдадат на неподправената истинност на извършителя, при това той сам го направи и се самоопрости, обичайки ни, това не върши работа. Така се репродуцира фалшът с усещане за безгрешност. А от това блато вече няма измъкване.

Защото в него личната оценка, че си много натурален, е вече индулгенция, че можеш да правиш каквото си искаш и ти да си в ролята на опрощаващия наранен човеколюбец, вместо да излезеш и да се извиниш за това, което си надробил. Понеже, видиш ли, то може и да не е чак толкова прекрасно...

 

Най-четените