Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Звукът на виното

Да се избере хубаво име за хубаво вино
Да се избере хубаво име за хубаво вино

Да се избере хубаво име за хубаво вино е много деликатна работа, както добре знаят повечето бранд мениджъри във винарския бранш. Опитът ги е убедил, че вибрациите в името на виното могат до известна степен да предопределят неговата пазарна съдба, точно както според окултистите името на човека може да повлияе на житейския му път. Иначе казано, името винаги е било нещо много важно, стратегическо и съдбовно.

При търсенето на подходящи винени имена има няколко подхода. Най-често, и това е особено характерно за Стария свят, виното следва някакъв топоним, носи името на района, местността или лозето, от което е гроздето. Това е нещо като правило за Бургундия, където имена на отделни лозови масиви като "Кло Вужо", "Романе - Конти", "Помар", "Кортон" или "Кло де муш" носят определена информация за характера и качеството на виното.

В Бордо или Шампан топонимията често остава в сянката на собствените имена на самите изби или фамилните имена на собственици, както личи от вина като "Ла Тур", "Мутон Ротшилд", "Лафит Ротшилд", "Дом Периньон", "Рьодерер", "Вьов Клико" и др.

Името може да е метафорично свързано с нещо съвсем отдалечено от света на виното като италианското "Lacryma Christi" или испанското "Sangre de Toro" (Бича кръв) и това е трети подход при кръщаването. Може да звучи с иронична монументалност като "Opus One" на Мондави и Ротшилд или пък аборигенски като австралийското "Yalumba".

Може да е екставагантно и преднамерено скандално като "Arrogant Frog" (наглата жаба), както някакви винари от Лангедок са кръстили едно от своите вина. Възможностите са практически неограничени и въпреки това при имената на вината има известна закономерност, някаква фонетична обвързаност с културата, към която виното принадлежи.

Поради което имената на френските вина най-често си имат френско звучене, при американските и австралийските - английско, при италианските - италианско, при испанските - испанско и т.н. Специфичното звучене понякога е характерно и за отделни винарски области, както това добре личи при големите тоскански вина - "Солая", "Орнелая", "Сасикая", "Лупикая", "Тинянело". Явно това са типични за областта, а поради това и търсени при виното имена.

Звучността е част от идентичността и явно фонетиката в случая е допълнителна и внимателно премислена компонента от тероара. Което е съвсем разбираемо, тъй като виноделието във всяка страна е част от нейната културна традиция, а никоя култура не живее извън собствената езикова среда, без свой език.

Странно е, че при българските вина през последните десет години това неписано, но наложено от практиката правило изглежда необратимо нарушено. Ако човек се вгледа в етикетите им, ще забележи една властна еклектика и дори пълна какофония. Имената се простират на широко из европейската история и култура, а чисто българското звучене изглежда сякаш грижливо отбягвано.

На рафтовете ясно се отличават няколко културни посоки в търсенето на "български" винени имена. Най-внушителна изглежда групата на вината с английско звучене - "No man's land", "ReDark", "Winner", "Tower of wine", "One only", "All in One", "Cluster", "Wine Point", "Contemplations", "Question Mark", "Cycle", "First Flight", "Minkov Brothers", "Brandy Cask", "Hunter's dream" и т.н. Могат да се добавят още поне десетина имена на изби и вина в подобна стилистика, но едва ли е нужно.

Не по-малко внушителна е групата на латинските имена - "Villa Ponte", "Villa Armira",  "Castra Rubra", "Via Diagonalis", "Carpe Diem", "Quantum", "Sensum", "Burgozone", "Nimbus", "Enigma", "Terra Antika", "Terra Tangra", "Divine", "Nobile", "Nagon", "Maxxima" и това, естествено, съвсем не са всички.

Тук се вписват и вината с гръко-тракийски звук като "Zagreus", "Semela", "Salta", "Orffeus", "Copsa", "Zeyla", "Enira", "Yatrus" и т.н.

Третата ясно обособена група е на френските имена - "Solitaire", "Les Amis", "Les Fleurs", "Les Amandiers", "Cuvée Prestige", "Encore", "Rendez-vous", "Cuvee du nord" и др. Афинитетът на отделни производители към Италия личи от имена като "Uniqato", "Vinissimo", "Vitoriano", "Incantesimo" и (напълно разбираемо) "Edoardo Miroglio".

Ориенталското звучене засега е представено единствено в шардонето "Rubayat" на "Винекс Преслав".

Сред това езиково и културно разногласие чисто българските имена като "Дзиндзифките", "Боровица", "Черга", "Самоток", "Горчивка", "Совата", "Виница", "Телиш", "Раклица", "Мерул" стоят някак самотно. При това българското звучене при вина с върхово качество сякаш съзнателно се избягва.

Глобализацията в модерния свят е логичен и необратим процес, но има сфери, които все по-осезателно намират хоризонт за развитие чрез движение срещу течението, срещу унифициращите енергии. Такива сфери са виното и храната. Търсенето на национална и регионална специфика, на типични и уникални местни вкусове и продукти със собствени имена ще расте.

Този процес няма как да подмине и българското вино, поради което би било разумно виненият мениджмънт да мисли не само за качествени или тероарни вина с произтичащи от почвите и климата вкусове, но и за "тероарни" имена. Българският език може да ги предложи, ако се надникне с малко повече въображение в речника или в средновековната история на България. Тракийската античност вече изглежда изхабена за целите на винения маркетинг, но Средновековието все още е девствено и оригиналният звук на хубавото българско вино може да се потърси точно там сред имена на местности, хора и вещи.

Еклектиката в имената на българските вина е косвен, но ясен знак, че браншът няма единно разбиране и обща политика за образа на виното с марка "България". Стремежът към оригиналност понякога води до обезличаване, ражда конфекция. Той може успешно да обслужва краткосрочни маркетингови цели, но в дългосрочна перспектива може да се окаже вреден.

Хубавите български вина, поднесени с привидно ефектни, но всъщност тривиални чужди имена, ще стоят на рафта като безотечественици. Те рискуват да се озоват в една малко слугинска роля - нещо като героинята от "Мисия Лондон", която обслужваше еротичните фантазии на средно заможни англичани, гримирана като принцеса Даяна. Българското вино при оптимистично развитие на бранша през следващите няколко години рискува трайно да влезе в образа на ерзац с добро качество, който се опитва да изглежда като нещо, което не е и няма как да бъде. А няма и защо.

 

Най-четените