Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Eфектът на мълчанието

Скалата на премиерската словоохотливост не регистрира Орешарски Снимка: Явор Николов
Скалата на премиерската словоохотливост не регистрира Орешарски

Приписват на шотландците една знаменита поговорка: По-добре мълчи, за да те подозират, че си глупак, отколкото да заговориш и да премахнеш всяко подозрение. Разбира се, при определени обстоятелства мълчанието може да накара околните да те заподозрат и за мъдрец. В такъв случай проговарянето е дваж по-рисковано.

Сещаме се за тази поговорка всеки път, когато някои призове Орешарски да спре да мълчи и да се отвори за медиите. Поддръжниците му го правят добронамерено, надявайки се така да докаже на всички борбената си целеустременост и идеен капацитет; критиците му пък виждат в това евентуалното му разобличаване, дори покаяние.

При всички положения ние до един имаме подозрения относно министър-председателя, но нямаме представа кое от тях ще бъде доказано по-категорично, ако най-после реши да заговори.

Скалата на премиерската словоохотливост, където устатият Борисов удряше горната граница, а Сакскобургготски с енигматичните си мъцвяния бележеше долната, изобщо не е в състояние да регистрира Орешарски.

В сравнение с него даже Царя изглежда неудържим дърдорко, а той беше извел мълчанието като форма на политическо присъствие. Приемахме това ту като многозначителен жест на опитен политик, ту като сенилна неадекватност.

Но и двете бяха далеч от истината. Мълчанието просто даваше достатъчен простор на фантазията, която е жизнено важна за общественото мнение. Благодарение на нея ние дооформяме публичните фигури в желаната от нас форма и колкото повече мълчат, толкова повече място за фантазиране ни остава.

Или иначе казано: подозираме, че някой е умен, хитър, начетен или пък напротив - некадърен или глупав и колкото повече не се обажда, толкова по-добре покълва неговия фантазмен образ в съзнанието ни. Парадоксално - мълчанието е най-големият минус, който един управник има и същевременно най-големият му плюс.

То консолидира редиците както на приятелите, така и на враговете му, защото всеки от тях приписва собствените си мисли и чувства на безмълвния. Проговаряйки, той вече премахва подозренията; разбива фантазиите, руши мита.

Критиките към мълчанието на Орешарски от страна на недоволните от управлението му започнаха да намаляват. Те свикнаха, че той няма да каже нищо, което да подсили позицията им, но и с нищо не я разклаща. Съратниците му обаче все по-често надигат глас. Първо Таня Буруджиева, а после и Мая Манолова изразиха раздразнение от публичната му дистанция.

Те все още подозират, че министър-председателят ще оправдае очакванията им на мъдрец. Но не си дават сметка, че това е нож с две остриета, защото едно е да започнеш да говориш, а съвсем друго - съдържанието на казаното.

Ето как точно както и Сакскобургготски, Орешарски е неволно енигматичен в мълчанието си; то е най-верният му съюзник. Първият отдавна свали ореола си на мъдрец именно с говорене. Вторият обаче все още обитава сферата на подозренията.

Всъщност говоренето му вече не се налага. То няма да бъде чуто от никого, а и самият премиер изпусна момента, в който да бъде възприеман като човек със самостоятелно мислене, не tabula rasa за нечии други идеи. На този фон странна проява на нервност е другарската критика на приближените му да бъде по-словоохотлив. Нима не разбират, че само докато мълчи, подозрението, че е нещо значимо, ще е живо; заговори ли - ще го премахне заедно със себе си.

 

Най-четените