Уди Алън е на 80 години. Животът не е безкраен, и той го съзнава. Всеки ден прави едни същи неща в един и същ ред: събуждане, работа, вдигане на тежести, бягане на пътечката, работа, свирене на кларинет, работа, вечеря, телевизия, сън.
С изключение на няколко дни тази седмица, когато ще прави нещо безсмислено - като например да дава интервюта.
"Никога не съм смятал, че за мен има някакъв смисъл от пресата", казва той. "Не мисля, че някой някога е прочел интервю и си е казал: "Хей, искам да гледам този филм!".
Алън се усмихва добродушно. Облечен е от глава до пети в бежово.
Той вече не чете нищо за себе си (освен може би една статия, за която ще говорим по-късно). Смята, че това е най-скучният аспект на кинобизнеса. Това - и ухажването на финансистите. Но за човек, който мисли по този начин, определено полага завидно старание.
В Кан режисьорът дори удължи събитията за пресата, въпреки публикуването на статия от сина му Ронан Фароу, която поднови обвиненията към режисьора в сексуален тормоз над сестрата на Ронан - Дилън.
Три месеца по-късно, когато разговаряме, той е в последните етапи на подготовка на 48-ия си филм - с участието на Кейт Уинслет и Джъстин Тимбърлейк, чието действие ще се развива през 50-те години.
Уди Алън е дружелюбен по телефона и не бърза да затвори.
Защо си прави този труд? Следва свиване на рамене и усмивка. "ПР-ите смятат, че е важно. Правя го от любезност. Но наистина не мисля, че това има някакво значение. А те ме убеждават. А аз не искам да ме смятат за човек, който взема парите и после отказва да помогне".
На стари години Уди Алън (но колко да е възрастен, след като майка му е доживяла до 95, баща му до 100 години?) е същият като на 17 години, когато пише толкова много шеги в метрото на път за училище, че още тогава печели повече от родителите си.
На въпрос за телевизионната поредица, която е заснел, той отговаря:
"Amazon ме увещаваха в продължение на 2 години, като вдигаха офертата си, докато не стигнах до там да не мога да откажа". Те са му предложили много изгодни условия за шоуто "Криза в шест сцени": "Шест половинчасови епизода звучат чудесно", "Снимай където си пожелаеш, колкото дълго искаш, с каквито и да е звезди", "Не е нужно да ни показваш сценария, само се обади, като си готов".
Не че той някога е обмислял да избяга във Вегас и да шмърка там кокаин за тези пари.
"Отговорен човек съм, няма да им взема парите и да ги пропилея. Те заложиха на сигурно - правил съм немалко неща досега".
Надеждите на Алън за новия му филм са също толкова "скромни".
"Намерението ми е хората да си дадат парите и да получат някакъв тип човешко изживяване".
Café Society връща добре инвестициите. Досега това е най-добрият му филм след "Син жасмин": интелигентен, забавен и трогателен - особено когато разглежда как хората се държат взаимно като заложници във взаимоотношенията си.
По време на снимките на Café Society
Заместителят на Уди този път е Джеси Айзенбърг, който тръгва от суровия Бруклин, за да си търси късмета си в Холивуд. Събитията се развиват през 30-те години. Кинозвездите са богове, студиата контролират всичко и неговият чичо - Стив Карел, е сред водещите агенти. Той моли секретарката си - и тайна любовница - да покаже на Боби града. Айзенбърг и Кристен Стюарт гледат към високите огради на именията. Би трябвало да съжаляваш хората, които имат нужда от голяма къща, за да се чувстват важни, заявява тя. Той не е толкова сигурен.
Алън също мисли по подобен начин.
"Не съм от хората, които имат инстинктивна антипатия към богатството. Обичам да гледам богатите хора. Обичам да се разхождам като турист в много богато имение".
Това донякъде обяснява неговия инстинкт редовно да ходи в Кан...
Не, той не би искал да е по-богат, казва, въпреки че признава, че харчи по около $100 седмично за лотарийни билети. Но печалбата не би променила особено живота му: "Говорил съм за това с жена ми. Все така бихме си живяли в същата къща, бих продължил да работя, не искам яхта, нито самолет".
Защо тогава го прави? Той изглежда объркан.
"Вероятността да спечеля от лотарията е колосално малка. Има по-голям шанс да разбъркате тесте карти и да ги назовете поред, всичките. Никога не са ми излизали повече от две числа. Вероятно бих се гръмнал, ако излязат пет и изпусна печалбата заради едно. Това наистина би било убийствено - но нямам този проблем".
Не се подвеждайте от туристическия поглед на Café Society към Холивуд.
Не се заслепявайте от ококорените очи при вида на богатството. Нещата може да изглеждат пищни, но около 60% от този розов нюанс е завист. Филмовият бизнес, беше казал някой, е "скучен, зъл, безмилостен".
Холивуд, отбелязва разказвачът на Алън, е "град, задвижван изцяло от его" - директно и недвусмислено, без заложена зад тази фраза дълбока шега.
Но пък, както той казва сега, като весело се опира на песимизма, нима има място, което да не работи на същия принцип?
"Сигурен съм, че всеки бизнес е пълен с фалшиви хора и такива, които не отговарят на телефонни обаждания и се правят на важни клечки. Сигурен съм, че го има на Уолстрийт, в Лондон и Рим, но Холивуд отнася най-много критики, защото там това е толкова очевидно. Постоянно си имаш работа със звезди и диви, един след друг..."
Не мисли ли, че други градове се задвижват изцяло например от секс, или пари, или изкуство?
Той опипва слуховия си апарат, за да се увери, че е разбрал правилно.
"Сексът е най-важната цел. Амбицията има за цел човек да реализира сексуалните си пориви, към това се стремят всички. Такива са и животните. Хората са в някакъв безсмислен хаос на паническо възпроизводство, и никой не знае защо.
Същата жена, която казва: "Хората са ужасни, животът е ужасен, тъжен, гаден и безсмислен", все така иска да има едно-две деца. Това не се поддава на осмисляне. Това е нещо чисто емоционално".
Подобно на всички проекти на Алън, Cafe Society се занимава предимно с това как се справяме с идеята за смъртта.
Режисьорът му се прочу с думите, че би искал да постигне безсмъртие, като просто не умира, а не чрез филмите си. В Cafe Society има еврейски гангстер, който в търсене на утеха става католик, докато очаква смъртната си присъда. Не е ли това най-належащият проблем на света, питаме ние.
Ако хората можеха просто да приемат, че смъртта е краят, организации като ИДИЛ биха имали сериозни проблеми с намирането на нови доброволци...
"Не мога да говоря от името на всички атентатори-самоубийци", казва той кротко, докато рови отново за дистанционното на слуховия си апарат.
"Но без твърда вяра в отвъдното, много от тях не биха извършили атентатите си. Те вярват, че когато се взривят, нещата няма да бъдат каквито са. Някои от тях вероятно го считат за достойна саможертва за благородна кауза. Те са заблудени, поне така смятам аз". Той се усмихва. "Но те не са съгласни с мен".
За какво би умрял той? "Само за семейството си".
"Но не мога да си се представя в някой окоп, под дъжда, нощем да се сражавам в джунгла край бреговете на Япония. Не мисля, че бих се справил твърде добре. Дразня се, дори когато климатикът не работи".
Смята ли, че има възход на антисемитизма?
"В природата на хората е да си търсят изкупителни жертви. Ако нямаше евреи на света, те биха се обърнали срещу черните. Ако нямаше черни, биха си избрали за мишена католиците. Няма католици? Нещо друго. Накрая, ако всички са абсолютно еднакви, леваците ще започнат да убиват десняците. Просто е нужен някой друг, върху който да излеете враждебността и усещането си за безсилие".
Той свива рамене.
"Надявам се вълната да се обърне и хората да осъзнаят, че това не е проблемът, и да се фокусират повече върху реалните проблеми. Но светът е пълен с нетолерантност и предразсъдъци.
Фройд беше казл, че винаги ще има антисемитизъм, защото хората са достойни за съжаление. И те наистина са достойни за съжаление".
Той примигва зад очилата, като лявото му око е малко накриво - като кукла на Уди Алън, която е била изпусната. Той изглежда много дребен. Някои известни личности са по-ниски, отколкото сте очаквали, а той изглежда буквално сящаш все още е в телевизора.
Алън отдавна се е примирил с безнадеждността на живота. Той е подмятащият шеги нихилист, като шегите му са провокирани от необходимостта да не скочи на бой. И все пак изглежда се дестилира някакъв цинизъм.
Ако предишните му филми оставяха героите да се борят с чувството за вина, последният раздава безмилостно справедливост. Когато говори за това как светът е "пълен с ужасени хора, обикалящи наоколо и страдащи неизмеримо", думите му имат по-силен заряд от някогашните шеги.
Може би той е станал по-суров с годините?
Алън се разсмива и казва, че всъщност е вярно точно обратното.
"Не вярвам в ницшеанската теза, че това, което не те убива, те прави по-силен. Вижте войниците, които се връщат с посттравматичен стрес; те са били на война и са видели смърт и са изживели тези екзистенциални кризи една след друга.
Има травми в живота, които ни правят по-слаби в бъдеще. Точно това се случи с мен.
Различните стрели на живота не ме направиха по-силен. Мисля, че съм по-слаб. Мисля, че има неща, които не бих приел сега, но които бих могъл да приема, ако бях по-млад".
Целият му живот се променя през 1992-ра.
Алън напуска Миа Фароу и заживява с осиновената й дъщеря Сун-И Превин, тогава 21-годишна - и Фароу научава за това, след като открива интимни снимки.
Следва жестока борба за попечителството на трите им деца - Мойсей, Дилън и Ронан, после обвиненията в сексуален тормоз над Дилън, която е на 7 години.
С Миа Фароу и семейството си някога
Така и не са открити убедителни доказателства и режисьорът не се изправя пред съда. Медиите обаче продължават да го съдят. В Кан избухна като бомба статията на Ронан в Hollywood Reporter, която атакува фестивала заради специалната почит към Уди, звездите заради сътрудничеството им с него, и пресата заради "страхливостта" й.
На следващия ден репортерите повдигнаха темата пред Алън.
Отговорът му си остана неизменен: не е чел материала, законът е недвусмислен, и той вече е казал всичко, което има намерение да каже.
Сега той отново затвърждава тази си позиция.
"Нямам интерес към всичко това. Омръзнало ми е от всичката таблоидна тъпота. Ситуацията беше разследвана внимателно и старателно във всеки неин аспект от социалните служби в Ню Йорк. 14-месечно разследване. Тя беше разнищена и от клиниката "Йейл" и изводите бяха ясни и недвусмислени. Нямам интерес към цялата тази ситуация. Тормозят ме непрекъснато заради нея. Това обаче не ми влияе, просто не проявявам интерес".
Той звучи уморен, тъжен, изчерпан.
Досега не е използвал думата "тормозят" във връзка с тези обвинения. Сега я употребява два пъти, като втория път посочва статия, оборваща Ронан ("вероятно най-доброто, писано по този въпрос, откакто започна целият този тормоз... зряло, без злоба, достойно написано").
Което показва, че все пак той чете някаква преса и че донякъде се влияе от прочетеното.
Обратното би било невъзможно - дори отхвърлените обвинения могат да съсипят една кариера.
Въпреки че сега с Мойсей са се помирили и са близки, Алън не поддържа контакти с Дилън и Ронан, въпреки че съдът отхвърли молбата неговите права на осиновител на двете деца да бъдат отнети (междувременно Миа загатна, че Ронан всъщност е може би син на Франк Синатра).
Дали всичко това е променило възгледите му за живота и света?
"Не, ни най-малко", казва той през смях. "Потвърди всичките ми мизантропски чувства".
Стратегията на Алън изглежда е да вдигне ръце и да запуши уши.
Той има iPhone, но той е само за обаждания, слушане на джаз и прогноза за времето.
И това категорично дистанциране донякъде обяснява защо, докато интернет предъвква детайлите, 24 години по-късно, Алън остава забележително прям, дори небрежен, когато обсъжда личния си живот.
За съпругата си Сун-И и дъщерите си (17-годишната Бечет и 16-годишната Манзи), които двамата осиновяват скоро след сватбата си през 1997, той говори често с топло чувство.
Със Сун-И
За родителството заявява: "Можеш да разчиташ на тях до юношеството. Ти си царят в къщата, необходим си, обичан си, зависят от теб. След като започнат да стават зрели хора, те започват да се чувстват независими, и изведнъж всичко става различно".
Връзките, както казва той, отново непредпазливо, "не са силната ми страна в живота. Винаги съм бил зависим от щедростта на жените; нищо от това, което съм правил, не е могло да ги съблазни".
Такъв е случаят с Даян Кийтън, с която все още остават близки: "Тя стигна до извода, че ме харесва. Винаги другият е бил този, който решава".
С Даян Кийтън в "Aни Хол"
Той охотно говори за това как приятната вечеря често завършва със семейни скандали, но същевременно признава, че не ходил на психиатър от години.
"Не ми се налага да го правя вече. В щастлив брак съм. Не съм имал нужда от такава помощ".
Дали други идват при него за съвет? Той се разсмива при този въпрос.
"Нямам толкова много приятели. Живея много изолирано. Прибирам се у дома и съм със семейството си. Излизам на вечеря с малкото си приятели понякога и от време на време са ми искали съвети, но никога за нещо екзистенциално".
След вечерята той се прибира у дома, пуска телевизора за 20 минути "и заспивам".
Никога не гледа комедии - никога не е гледал нещо в същия жанр като поредицата му за Amazon - и ако не е новини, гледа бейзбол, който "винаги ме интересува много повече от всякакви шоута и сериали". Но нюйоркските отбори са аут този сезон, така че се е преориентирал към Олимпиадата.
"За мен не е толкова интересно да гледам хора да плуват напред-назад в басейн. Нужен ми е по-сложен спорт, нещо, което има различен сюжет освен просто внезапен изблик на скорост или бърз скок. Гледам всякакви спортове. Мога да гледам дори спортно сечене на дърва - как двама души се състезават кой ще отсече дървото по-бързо от другия".
Като млад Уди е бил с изненадващо спортен дух и загубата на спортния му потенциал е основното, което го измъчва на стари години.
"Имах голям късмет. Като цяло съм в добро здраве - или поне си мисля, че съм. Деменцията още не се е проявила в някаква забележима степен. Всичко е чудесно, но винаги съм обзет от тъга, че няма да изляза на бейзболното игрище и да играя по начина, по който можех някога. Това за мен е едно от най-мъчителните неща".
"Бих искал да се състезавам с Юсеин Болт", добавя той замислено. "Но не съм сигурен, че бих се справил добре. Винаги съм тичал много бързо, но нищо чудно, докато аз още тичам, той вече да дава интервютата си след бягането".
Късният Уди Алън е човек, който продължава да живее, като се състезава, дори когато спортът вече не е опция.
Алън не си позволява да изпада в носталгия, но "понякога, когато съм сам, си мисля, че може би щеше да е чудесно да спра да правя филми и да взвма да напиша автобиография". Би било "приятно" за него да изживее наново детството си, както го прави, когато се отдава на спомени със сестра си Лети.
И все пак писането на мемоари би изисквало да извади на бял свят и не толкова щастливи събития, нали? И да ги напише на хартия.
"Би се наложило да мина през многото съжаления в живота си, през трусове и вълнения. Няма обаче нищо лошо в това. Това носи конфликт и вълнение. Би било чудесно да напиша всичко за себе си..."
