Студентският празник затрива с мръсна газ дори абитуриентския бал по очаквания. Добре, че тази година "джангърът" се пада в четвъртък - на работа съм. В петък също. Ако не бях, щях да се направя на умрял.

За първи път щях да си изключа трите телефона, компютърът щеше да си седи на спокойствие, телевизорът, който нямам, щеше да продължи да липсва. Щях да цъфтя от радост като дебеланко в сладкарница заради факта, че състудентите щяха да са далеч от мен.

Някъде, където да си разкопчаят ризите до пъпа, да лепят един на друг банкноти по мазни чела, да се клатят на високи токчета и да опъват джуки. Тоя мач съм го играл веднъж, и то миналата година. Повече не ме бройте от този отбор. Мерси.

Защо ли? Какво пък толкова ми има на мене, отворкото, че да не си се напия още веднъж, ей така, за здраве?

Проблемът не е толкова в хората, музиката или мястото. Чалга клизми съм си правил сто пъти. И сега ще го преживея. Поводът е това, което ме "требози", както каза веднъж един мъник при Бате Енчо. Какво толкова има да му се празнува на студентството?!

Аз уча журналистика в Софийския университет и... няма такъв фал досега. Преди ми беше смешно, но то беше в началото и за малко. Сега ме хващат лудите и ми става гузно да ходя на лекции, защото разумът и сърцето крещят в дует "К'во правиш, бе?!"

Добре, че почнах отново работа след известно прекъсване в това ми развитие, за да се завърти някоя друга мисъл в главата. Не за друго, ами в този факултет (ФЖМК, ако не е станало ясно досега) рядко ти дават да мислиш.

Ако искаш шестичка, ще си изядеш учебника, както си знаеш от училище. А той е доста по-голям от теб. За сведение, досега са ме карали да уча по учебник от 1980 г., и то за телевизионния процес...

Картинката се допълва с липсата на техника. Голяма работа, че съм профил "Телевизия", една камера стига за всички. И интернет си нямаме, макар че понякога трябва да го ползвам, за да изпълня определена учебна задача. В такъв случай искаш да те пуснат в залата с компютрите, но тогава ти казват, че това няма да стане. Върви и се оправяй както намериш за добре. Но тук съм намерил цаката - как така успявам всеки път да си открадна отнякъде... Лекцията тече, аз следя по-любимите медии и сайтове, лекторът си реди страшни безумия, говори си, Пенке ле, кой ли те слуша.

Най-любимите ми дни са тези, в които имаме лекция трите специалности от курса (освен моя, са тези с обществените комуникации и с книгоиздаването) в една зала. Страхотен гъч, благодарение на друг факт - толкова голямо помещение във факултета няма. Кеф, нека сме задружни. То се получи малко като онзи лаф: "Къпете се заедно, пестете водата!", ама не баш.

Върхов момент за всеки един студент във ФЖМК е посещението в 9-а стая. На секретарките. Тези, които, като ме видяха за първи път и разбраха по документите ми, че не съм кореняк софиянец, ми казаха да си ходя, че "сме напълнили града с такива като нас". Легнах си с чорапите!

Даже си спомням случай, в който момиче влиза с очакване да получи отговор от тях, а излиза ревяща и бъркаща в чантата си за цигара. Въобще от подбора на думи и децибелите на прословутите секретарки дори гестаповци да влязат при тях, ще излязат хленчещи за майките си. Това става само с виждане, така че е безсмислено да обяснявам колко арогантни, непремерени, некоректни са тези жени.

Финалът на цялото ми обяснение защо не се чувствам като студент е, че уча, за да... си изгубя четири години от професионалното развитие в зубрене на неща, по-голямата част от които вече не са в оборот. А и досега не ми е преподавал действащ журналист. Май не се очаква и да стане.

Накрая ще изляза с диплома, за която ми казват във всички медии, в които съм работил, че за нищо няма да ми свърши работата. Най-важен бил стажът. За мен студентският живот е като вкиснат компот - инвестираш в нещо, което да не те остави гладен след време, а се оказва, че трябва да го хвърлиш на боклука.

Така погледнато на мен не ми се полага да празнувам.

Днес пак бачкане. И утре пак. Нали съм студент, за да се уча как да работя след време, а не сега?

Абе, и аз в кой свят живея...