Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Борба с престъпността - или за кожата на една пуйка

Присъдата за една открадната пуйка - трудова повинност :) Почти като днешната пробация Снимка: Нов живот
Присъдата за една открадната пуйка - трудова повинност :) Почти като днешната пробация

Публикуваме в чест на героичната жандармерийска битка на родното МВР с битовата престъпност...

Топъл софийски февруари, леко се потя под зимното палто, със сако и вратовръзка. Нарамил съм лаптоп и бързам за събитие на търговския ни отдел или както е модерно сега - "селс депаратмента".

Закъснявам, а няма такси и аз нервно пристъпям на тротоара, когато едно "жълтурче" прави завой направо от насрещното движение и спира пред мен. Казвам адреса и се отпускам с облекчение на предната седалка.

Шофьорът на таксито е гладко избръснат възрастен мъж, вече в пенсионна възраст, с интелигентни очи зад тънките рамки на очилата. По радиото поредният висш полицейски кадър говори как са вкарали жандармерия в едно непрекъснато обирано село. Витиеватият му глас ни убеждава как са взети всички мерки да се пребори дребната битова престъпност. Шофьорът слуша, слуша, пък не издържа.

- Слушай, момче, аз да ти кажа съм от град ПТ, Великотърновско. То сега е град, тогава в началото на 60-те, си беше още село. Имахме милиционерски участък. Така му викахме - Участъка. Беше една къща с две стаи и със зимник, където да затварят арестантите.

Нас, дечурлигата, все ни заплашваха, че ще ни затворят там - обрали сме на баба Мария дюлата или някаква друга пакост. Разбира се, никой никога не ни затвори. Отпреде имаше голям бряст с една пейка до него. А пред пейката цяло лято стоеше едно масивно бюро, такова едно голямо, но с празни чекмеджета. Имаше само една тежка стъклена мастилница и перодръжка, която нямаше писец, ама си стоеше там, бодната в изцапаната с отдавна засъхнало мастило мастилница.

Та около това съоръжение стояха и четиримата милиционери от участъка, то трябва да е било някакво друго името, сигурно някакво управление, ама всички му викаха участъка. На бряста беше опряно и единственото им колело "Бианка" - хубава марка бяха.

С него изпълняваха служебните си задължения по поддържане на реда и в селата от околията. Те там си седяха под бряста повечето време и можеше да ги намериш там, и да им се оплачеш по всяко време.

Така една сутрин и аз с дядо, на път за пазара, минахме през участъка, където милиционерите кротко си почиваха на сянка, седнали на пейката и опрени на бюрото, а "Бианката" си почивашe опряна на бряста. Някой беше отмъкнал великденския пуяк на баба. Той беше бял от израелската порода, да знаеш най-добрата порода за пуйки е това.

Едни такива големи стават, бели, с хубава перушина. Баба много се ядосваше, наближаваше Великден и някой го беше отмъкнал. Дядо поздрави и там, под бряста, подаде своята жалба до органите на реда, така устно, направо.

Старшията Йорго го изслуша подпрян с две ръце на бюрото, така избърса позапотеното си от фуражката чело и вика на дядо. "Ти, бай Ангеле, си върви на пазар, аз по-късно ще мина през вас да я видим тая работа". И така ходихме с дядо на пазар, после се прибрахме в къщи.

След обяда дядо нещо разкрастяше стърнища на дръвника и ето го Йорго иде, яхнал "Бианката". Поздрави той дядо и ми вика. "Я и иди викни чичо ти Васил". Това е нашият съсед, на който дворът му е залепен отзад, за нашия. Отидох аз при чичо Васил и му казах, че го вика старшията Йорго и са с дядо на дръвника.

Ей го след малко идва, а старшията като грабна една по-яка вършина от дръвника и като го измаа два-три пъти по гърбината, и направо вика. "Казвай къде зарови перушината, твойта мама?" Ама така направо, нищо друго не го пита, а направо: "Къде зарови перушината?.

Той, чичо Васил хъката, мъката и ни поведе до реката, малко настрани от бунището. Поразрови с пръта старшията и отдолу се белна перушината на бабиния пуяк. Ама заедно с нея и една черна перушина - отмъкнал още някакъв пуяк. "Откъде още открадна, бе, Василе, твойта..." започна го Йорго. "Ами от бай Йордан". А той гледаше много пуйки, над 50, и не беше и забелязал, че една е изчезнала.

Старшията Йорго чоплеше с пръта по земята, а чичо Васил, свел глава, чакаше присъдата. "Слушай, да ти кажа да платиш на бай Ангел, знам, че пари нямаш. Да пиша сега тук кражбата и да те вкарам в затвора, ама имаш четирима дребни пишлигари и жена, няма кой да ги храни."

А той, Васил, вярно имаше четири синчета. "За черния пуяк на бай Йордан, все едно не знам - продължи Йорго - той има много и няма и да забележи, че един го няма. Обаче отсега нататък, като видиш бай Ангел да тръгва към лозето или градината, искам да тичаш за мотиката и там да си преди него и да помагаш и повече ти да копаеш". Та така, присъдата беше кратка и окончателна.

Сега да ти кажа, може и да не ти се вярва, ама следващите 1-2 години дядо, като тръгнеше към лозето или градината, нарамил лопати и мотики, съседът чичо Васил тичаше и той да си вземе инструмента - и айде, заедно с него да копаят. Не знам от страх ли беше или от срам, ама присъдата си я изпълняваше. Та тъй ти казвам се бореха с дребната престъпност, а сега ... жандармерия ..., абе ....

А, а "Бианка" бяха хубави колелета, много ги харесвах... да знаеш".

 

Най-четените