„Остави тоя компютър и иди да играеш футбол с децата зад блока!" - „Ама аз играя..." - „Каква игра бе, затворил си се в тая душна стая, втренчил си се в тоя монитор - ще окьоравееш, ще хванеш някоя болест. Движение ти трябва и въздух! Марш навън!"
Така приключва един много често провеждан диалог в българското семейство през последните десетина години. В резултат детето слиза да рита топка в праха и мръсотията зад блока - „на въздух", който във всеки от по-големите ни градове е доста по-мръсен от миналия през климатика в апартамента.
А родителят най-често сяда пред телевизора и пуска новините. Ако има късмет, в някоя емисия може би ще види 30 секунди репортаж от световен турнир по електронни спортове - показани в раздела „свят голям, идиоти много по него", като дикторът ще произнесе думите „електронни спортове" със запъване и интонация тип „извинявайте, драги зрители, знам че е малоумно, ама така са ми го написали". А когато родителят научи, че победителите си разпределят награден фонд от десетки хиляди долари, ще поцъка възмутено с език.
Професионални геймъри в България почти няма
Професионален геймър - това звучи смешно в България, казва ми Ники Славчев от Българската федерация по електронен спорт, докато тъжно съзерцава фонтанчетата пред НДК. На 38 и бивш републикански шампион по джудо, той е най-подходящият човек, когато да попитаме по темата.
Електронните спортове са компютърни игри в мрежа от типа хора срещу хора, обяснява той. Те са много по-ангажиращи съзнанието и много по-изискващи в сравнение с шаха. Но понеже шахът се е наложил, никой не подлага на съмнение дали шахът например е спорт, казва той.
Реално спортовете са два вида - такива с физическо натоварване и такива без: спортен бридж, стрелба с ловна пушка по панички, шах. Компютрите така или иначе навлизат и този процес е необратим - така, както са навлезли някога колите.
Човекът има естествена нужда да се изявява и да побеждава.
Един е добър във футбола, друг играе по-добре футбол на компютър - това е положението
Електронните спортове дават допълнителни възможности за изява и допълнителни стимули да се развиваш.
Съвременният живот е немислим вече без компютър - освен ако не се занимаваш със земеделие например. Компютърните игри развиват у децата компютърни умения и добри познания по английски език. В Сингапур дори са залегнали в учебната програма обучения с подходящи компютърни игри. Това развива координацията, начина на мислене, обогатява мозъка като цяло. От игрите се научаваш как да боравиш по-добре с мишката, как да търсиш информация.
Магията
е в това човешкият мозък да се превъплъти в героя, който е вътре и по този начин да преживее неща, които не може да му се случат в реалността. Човек има нужда да мечтае. Когато животът те е притиснал, ти намираш някакъв начин - дали ще отидеш на пикник, ще седнеш на компютъра или ще играеш мач, намираш си начин да избягаш от нещата и да ти се случи това, което искаш.
Естествено, има и негативи. Никой не може да отрече, че
игрите водят до пристрастяване.
Но те водят до пристрастяване, когато зарежеш детето и не го поведеш по верния път. Детето не е виновно, че седи по цял ден пред компютъра. Родителят работи цял ден, прибира се в къщи, пуска си новини или някой сериал и не му е до детето. И какво прави детето - седи на компа. И после какво става - пристрастило се е.
Геймърите обаче са пристрастени, признава Славчев. Но това е така - всеки спорт иска жертви. Не може без това. Аз съм бил републикански шампион по джудо и го знам от собствен опит. Сутрин на училище, следобед учиш, вечер тренираш по 3 часа. И като се обърнеш един ден назад - имаш златен медал, но го нямаш висенето по кафетата, пушенето зад блока, други обикновени неща. За да получиш каквото и да е в този живот, трябва и да дадеш нещо от себе си.
Най-важна е психическата подготовка
Като отиде и седне да играе, играчът трябва да е психически подготвен и да смаже с психика противника. Винаги давам един свой пример от джудото, посочва Ники Славчев и разказва историята.
Наложи се един ден като малък още, пионерчета бяхме, да изляза срещу противник, който имаше косми по гърдите, макар да ги бръсне - явно по-голям играч с фалшива регистрация. Умрях от страх - той планина, нямам никакъв шанс да му направя каквото и да било. И измислих следната схема - отивам и купувам някакви аспирини. Преди двубоя помежду ни го издебвам в тоалетната, правя се, че не го виждам и обяснявам на висок глас: „Леле, треньора ми даде едни страхотни хапчета, гледай сега, направо ще го размажа тоя". Излизаме после на тепиха и го гледам - той стресиран, не смее да ми посегне, чуди се кво да прави...
Винаги трябва да намериш някаква схема
На Need For Speed състезанието примерно гледам - идва германецът, събува си маратонките, обува някакви специални чорапки, помощник му слага джойстиковете, друг идва и му ги настройва. Ти седиш и го гледаш и си викаш „Тоя няма биене!".
Обаче какво се получи? Нашият състезател тогава не само играеше Need For Speed, но и беше истински рали състезател. Без проблем спечели българския шампионат като на шега и въпреки всичката подготовка на германеца, който размаза всички, нашият човек седна и го би почти без настройки на играта - просто защото на него отвътре си му идва да кара. Затова психическият елемент е много важен и той се изработва много трудно. Точно за това трябва да има треньори, които да работят с тези деца. Другото е опит.
Професионалистът
Един професионалист трябва да има добър компютър, добра връзка, законен софтуер, място за игра и пари, които да му дават възможност да живее, за да играе. Като във всеки друг спорт, ти трябва да тренираш поне 4-5 часа на ден и то предимно с хора извън страната. Тук не е като в шаха - да имаш безкрайно много възможности. Особено в стратегиите, но не само там, много бързо научаваш противника и терена и е ясно, че ако в еди кой си момент не направиш еди какво си, то противникът е взел превес и те е победил.
В България на Warcraft и Starcraft има 50-60 геймъра, които са на международно ниво. С толкова хора не се прави турнир, а и бързо ги опознаваш като противници. Самите геймъри пък няма откъде да намерят ресурс и от това куца подготовката им, обяснява Ники Славчев и пак дава пример.
Имахме в Starcraft един много талантлив играч - Кристиян Дрекслер. Поради лоша подготовка той се размина с първото място и остана трети. В решителната среща имаше по-голяма армия, абсолютен превес над противника и вече се забавляваше като котка с мишка с него. Но не видя една база, три пъти мина покрай нея, а онзи си направи много мощно оръжие там, взе играта и стана първи. Лоша подготовка. Той като не е натрениран, си разсейва вниманието, губи концентрация, не придобива опит...
А първото място на Starcraft е по-голямо от първото място на световното по футбол,
защото в Корея и Китай има няколко милиона играчи на тази игра и конкуренцията е чудовищна. И каквото и да постигне един играч, като се върне в България, той остава на произвола на съдбата - няма треньори, няма клубове, които да се занимават с подготовката на тези хора и те губят инерция.
Факт е, че нямаме играч, повторил успеха си на следващата година. Което означава, че тези хора спират да се напъват. Дори и такива, които се опитваха да играят професионално, като например Здравко, който беше световен шампион по Warcraft, пораснаха, започнаха да играят покер, станаха студенти.
Най-смешното е, че
България е на 20-то място в класацията на световните кибер игри - от 90 държави.
А вече две години подред ние не можем да изпратим смислен отбор на състезанието поради липса на пари. Причината - в България има две федерации по електронни спортове. Битката между тях е довела до това, че и двете са останали без лиценз, макар да организират някакви състезания.
Нямам лиценз, нямам официален регистър, не мога да регистрирам играчи - това е резултата от борбата между нас, вдига рамене Славчев. За съжаление, въпреки всичките ми опити, няма начин да станем една федерация.
Свиването на рекламния пазар също ни удари силно, признава той. До преди 2 години бюджетите на „Самсунг"-България се управляваха от австрийския им офис и те работеха коректно. От миналия сезон бюджетите им минаха към румънския офис и оттогава за България все няма пари, докато за румънския отбор има предостатъчно. Те имат постижения само в Counterstrike, докато ние сме по-добри във всички други дисциплини, но за нас бюджет няма, това е ситуацията. А преди години бяхме дори 12-ти в класацията на световните кибер игри.
Ние бяхме първите, които по програмата на ЕС „Леонардо да Винчи" разработихме нова професия „треньор по електронни спортове", изненадва ме отново Славчев. Но нищо не стана - програмата работи сега в Австрия, изкарват и пари от нея. Внедриха я и в Корея - обадиха ни се, взеха лекции, методология, доразвиха ги. Тук не стана, защото сме в България. Софийският университет не прояви никакъв интерес, а НБУ се отнесоха несериозно, защото „какво е това електронен спорт".
В момента на обществото за нашите неща, както и за културата, не му дреме, обобщава накрая ситуацията Ники Славчев преди да поеме обратно към работното си място. Което няма нищо общо с електронните спортове.
