Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Защо преподавателите в българските вузове пият?

За цирка на висшето образование Снимка: Getty Images
За цирка на висшето образование

Преди да реша да се преместя на студено в северните страни, работих в един университет в Югозападна България. 14-те години, прекарани там ми се сториха умопомрачително дълго време и изпълниха душата ми с всичко друго, но не и с радост от доброто дело на просветител. Така че в един момент започнах да празнувам не първи ноември, а Трифон Зарезан като свой личен професионален празник…

През първите няколко години пращях от ентусиазъм и желание за работа. Въобразявах си, че щом ние не можем да идем в Харвард, ще направим така, че Харвард да дойде при нас.

И четях! Четях повече от студентите си. Образовах се, ходех на семинари в чужбина, които сама си финансирах, опитвах нови неща, прокарвах нови идеи, направо бях пуснала турбото и се движех като един "Воайджър" из, както ми се струваше,  необходната и вълнуваща вселена на Academia. Но после дойде отрезвителният момент, в който разбрах, че тази вселена всъщност е едно пусто и тъмно място, населено с планети-джуджета.

Има там някакви извънземни, които се мотаят из нея като мухи без глави и с купени дипломи във фалшивите чантички Michael Kors, както и други извънземни, само че от отбора на Дарт Вейдър, които не се интересуват от нищо друго освен да станат доценти, да ходят по банкети и да печелят точки за акредитирането на факултетите си с още банкети и много фалшификации.

От този всъщност момент започна живота ми на малигнена туморна клетка в организма на добре смазаната, псевдо-образователна машина, каквато е университетът, за който работех. УЖ работех! А реших да работя наужким, когато окончателно ме завладя погнусата от обкръжаваща ме “академична” среда.

Причините защо това се случи са много и няма да навлизам в подробности, понеже  намерението ми не е да анализирам и критикувам недъзите на висшето образование у нас. Няма и смисъл, защото те са очевидни: астро-физици продават домашна сливова ракия на кооперативния пазар, а овчари, които пишат "швеТски" и "ДимитАр", получават служби в министерства.

И за да не съм голословна, ето как протичаше един средностатистически ден в този конкретен български ВУЗ. По-долу описаните събития са напълно достоверни и са описани точно така, както са се случили.

Събуждам се с махмурлук. Предната вечер съм пила доста коктейли, за да притъпя болката от това, че на сутринта трябва да се изправя срещу масата от женски зомбита с екстеншъни и мъжки с телосложения в стил Фики Стораро. (Осъзнавам, че това с притъпяването на болката е страхотно клише, но отчасти работи!)

Докато пътувам на задната седалка на таксито, си бия два стимулиращи шамара. Само половин час по-късно обаче изкуствено напомпаният ми ентусиазъм се спихва, понеже неграмотността и посредствеността на студентите ми за пореден път ме трясват с всичка сила право в щедро намазаното с фон-дьо-тен лице.

Понеже не успявам (a и няма смисъл по принцип) да се подготвя за днешните семинарни упражнения, решавам да импровизирам както винаги в такива случаи. Казвам на третокурсниците, че ще играем на бутилка "Горна баня", затова се налага да пренаредим масите в аудиторията в кръг.

- Ама ще се целуваме ли? – попита един 21-годишен шедьовър на пернишката хетеросексуална активност. За да не започвам със сарказма още от първия час, решавам да замълча и да обясня най-културно в какво ще се състои играта с бутилката. Студентите ще си разменят не целувки, а въпроси от обща култура от всички сфери на живота. На грамотен английски, ако обичате, понеже такъв ми е предметът. Английски за напреднали бъдещи дипломати!

Дори и аз решавам да се включа - не за друго, а за да държа вниманието си ангажирано, понеже в противен случай рискувам да припадна под катедрата. След първите няколко въпроса, които са лекички и игриви, третокурсниците се оживяват и за момент забравят, че им се пие 25-то кафе, че им се пушат цигарки и им се ходи на мол.

И тогава, почти изневиделица, заваляват тъпизмите.

ВЪПРОС: Къде се намира Айфеловата кула?

ОТГОВОР: В Ню Йорк.

ВЪПРОС: Кой е написал "Ана Каренина"?

ОТГОВОР: Коя беше тая? Тенисистката ли?

ВЪПРОС: Коя е столицата на Холандия?

ОТГОВОР: Осло.

ВЪПРОС (от момче): Коя актриса изпълнява главната роля в "Дяволът носи Прада"?

ОТГОВОР: Е *ати пе**расткият въпрос!

ВЪПРОС: От какво се прави конякът?

ОТГОВОР: От шишарки.

ВЪПРОС: Какво се добавя към лютите чушки, за да станат още по-люти?

ОТГОВОР: Текила.

ВЪПРОС (от същото момче): Kоя актриса, родена през 1922 година, е известна като "златното момиче" на Холивуд?

ОТГОВОР: Госпожо, пак пе** растки въпрос!

ВЪПРОС: Коя държава има най-висок брутен вътрешен продукт в света?

ОТГОВОР: Бутан.

ВЪПРОС: Кой е първият чернокож президент на САЩ?

ОТГОВОР: Не знам. Кой?

ВЪПРОС (за втори път): От какво се прави конякът?

ОТГОВОР: От праскови.

И прочее...

Осми декември наближава и нашите млади и ученолюбиви деца ОПРЕДЕЛЕНО са си заслужили правото да се позабавляват след седмиците, прекарани в усилено усвояване на знания и умения в семинарните зали и библиотеките.

Сарказмът настрана, сигурна съм, че нямаше да съм тук сега и да се обръщам с горчивина назад към преподавателските си години, ако поне двайсет… не, хайде да не съм алчна… десет процента от младите ми колеги проявяваха поне малко интерес, ентусиазъм и респект към това, което се случва в alma mater.

И си признавам, че когато гледах репортажа за наши студенти, спечелили втора награда на най-престижното състезание по синтетична биология в света, се разревах.

Значи все пак има надежда, казах си, Харвард да дойде при Мохамед! Само че засега това си остава инцидентен случай  - като прасе да намери диамант в калта…

 

Най-четените