Обществеността е потресена, социалните мрежи клокочат. Акушерка е пребила бебе по време на нощното си дежурство.
"Да се върне смъртното наказание!", "Господ ще я накаже!", "Такива помаци като нея клаха в Батак!", "Не, бе! Това е платено от конкуренцията. "Токуда" прави сечено на "Софиямед", "Глупости! Превъртяла е жената, оставете я!", "Вдовица, блъска денонощно, за да издържа сама две големи деца!", "На всеки може да се случи, майки пребиват децата си веднага след като ги родят, какво толкова!", "Непростимо! Нищо не може да оправдае такава изродщина!".
Наистина за нас, простите граждани, е много трудно да се ориентираме в ситуацията и да оценим правилно събитието на отминалата седмица. Слава Богу, в публичния дискурс бързо се появи фигурата на синдрома на професионалното изчерпване - бърнаут, за да сложи малко в ред обърканите ни мисли.
Тази сутрин, шофирайки напред-назад, слушах по радиото националния консултант по психиатрия проф. Вихра Миланова. Тя обясни, че именно от този синдром най-вероятно страда акушерката побойничка.
Вследствие на всекидневния стрес и постоянното напрежение страдащите от бърнаут в един момент "прегарят" или, иначе казано, се "изпепеляват".
Започват да изпитват интелектуално, емоционално и физическо изтощение. Поболяват се. Могат да затлъстеят, да получат инсулт или инфаркт, мигрена, астма, даже и язва. Започва да им минава мисълта за самоубийство.
Те са хора, които са били добри в професиите си и в повечето случаи зад гърба им има успешни кариери. Те са учители, лекари, журналисти и научни работници.
Твърди се, например, че 70% от българските лекари страдат от бърнаут. Твърди го Националното сдружение на общопрактикуващите лекари.
Всички тези хора, според сполучливото определение, което намерих в една преводна статия, се чувстват безпомощни и без надежда, без никакво желание за работа и радост от живота, те са жертва на постепенно душевно опустошаване.
Защо интелигентни, талантливи и вероятно добре платени хора губят радостта от живота и душата им се опустошава?
Питам се дали Боне Крайненеца, онзи със Сивушка и Белчо на браздата, е страдал от бърнаут.
Дали са страдали от бърнаут строителите на пирамидите и средновековните схоластици? Дали са чувствали "липса на признание и социална подкрепа"? Дали са се срамували от това, че са изолирани и онеправдани? Мисля, че не.
Бърнаутът е синдром на съвременния човек. Съвременният човек е като никога богат и задоволен.
Рядко изпитва насилие. Здрав е и живее дълго. Не е виждал война и не са го клали.
През по-голямата част от живота си страда единствено от улични задръствания, високи сметки в ресторантите и непостоянна скорост на интернета у дома. Ама, ще кажете, не всички хора по света имат интернет у дома, много от тях не са здрави и не живеят дълго и много от тях са виждали война и са преживявали насилие. Да, но пък те нямат бърнаут.
Причините за бърнаута, независимо от това какво ви говорят психиатрите, са две: отсъствие на реална заплаха за оцеляването и загуба на духовна отправна точка.
Всеки от нас си мисли, че е център на света и че светът му е длъжен за всичко.
За нас животът е право, а не привилегия. Мнозина си мислят, че скромността, смирението и умереността са ограничения, които водят гордата и свободна личност до страдание.
Обаче е тъкмо обратното - страданието на личността произлиза от отсъствието на скромност, смирение и умереност.
Колкото повече притежаваме, толкова по-малко ценим притежаваното и толкова по-малко му се радваме. И ето че докато се усетим, ни е сполетяло онова страшно и сложно нещо, наречено "бърнаут", чийто главен симптом е загубата на радостта от живота.
Що се отнася до втората причина, загубата на духовна отправна точка, тя поражда другия симптом - чувството за опустошеност на душата.
Душата лесно може да се опустоши, когато не вярва в собственото си безсмъртие. А още по-лесно може да се опустоши, когато съществуването няма смисъл. Двете неща са свързани - съществуването губи смисъл, когато по необясними причини отхвърлим факта, че душата ни е безсмъртна.
Животът няма смисъл без презумпцията за безсмъртие, тъй както няма смисъл днес да ходя на фитнес, ако не предполагам, ако не допускам, ако не вярвам, че ще бъда жив и утре.
Изгубим ли веднъж смисъла, отчаяно започваме да го търсим там, където го няма - богатство, вещи, кариера.
Тези неща не са лоши, напротив. Но не са смисъл. Те са резултат, временна цел и награда за усилията. Когато заменят истинската цел, те се превръщат от утеха в страдание и водят до неприятни синдроми като бърнаута.
Но да спрем да се правим на стоицисти и неоплатоници. Да видим какво става с нашата акушерка побойница, с която започнахме раздумката си.
Ако не друго, тя достави удоволствие на стотици хора, които на фона на нейната чудовищност се почувстваха добри, морални и възвишени.
Те с удоволствие разгледаха снимките с пребиването на бебето от охранителните камери, публикувани с още по-голямо удоволствие от стражите на обществения морал - журналистите.
Занадвикваха се "Ах, колко лоша е тя!", но всъщност викаха "Ах, колко добри сме ние!".
Когато лекарите казаха, че акушерката вероятно страда от някакво психическо разстройство (например бърнаут), публиката се развика "Не, не е болна! Не я оправдавайте! Не я оставяйте да се измъкне!".
А може би самата публика страда от бърнаут.
Може би се чувства натисната в калта и с нетърпение чака да види някой, затънал още по-надълбоко, за да си отдъхне и да си спомни загубената радост от живота.
Но омразата не е радост. Истински добрият човек мрази само греха, но обича грешника. Иначе лесно ще се превърнем в картагенци, в поклонници на Молох. Не знам дали в Картаген са страдали от бърнаут, но продължавам да мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
* Текстът на Иван Стамболов е публикуван под заглавие "Бърнаут" във в. "Сега".
