Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Малки бягства

Колко опияняващо и болезнено Снимка: Галя Йотова
Колко опияняващо и болезнено
Малки бягства Снимка: Галя Йотова
Малки бягства Снимка: Галя Йотова
Малки бягства Снимка: Галя Йотова
Малки бягства Снимка: Галя Йотова
Малки бягства Снимка: Галя Йотова
Малки бягства Снимка: Галя Йотова
Малки бягства Снимка: Галя Йотова
Малки бягства Снимка: Галя Йотова
Малки бягства Снимка: Галя Йотова
Малки бягства Снимка: Галя Йотова

Градска невроромантика или селска идилия? - финален въпрос от "Story ми се" в сайта http://movies.bg/ на моя приятел Антон Терзиев. Преди време моят отговор беше: мисля, че живея в едното, мисля си понякога, че ми се живее в другото.

Родена и живееща в град, за мен "на село" винаги е нещо като бягство, един възможен вариант за един друг живот. Моето малко бягство в началото на декември миналата година е на 92 км от София в село Лопян, Етрополския Балкан. Уреждам се със спане в новопостроено ваканционно селище, което освен с еврофинансиране, хубава природа и място за паркиране не ме впечатли особено.

Посреща ме баба Пена. "Помагам в кухнята, когато има зор" - казва - и след настаняването ми, тръгна да се прибира пеша към селото. Тръгвам и аз. Точно над ваканционното селище се извисява природната забележителност Орлов камък-Червената скала. Почти отвесна каменна стена, опряла в небето, надолу - обрасла с дървета и храсти, а между тях дочувам подвикванията и лютите псувни на козаря. "Абе, загубил ги я, ама ша ги прибере!"- вика баба Пена.

Пътят върви покрай Стара река и уж да е асфалтов, но не е и за доказателство покрай нас вдигат прах няколко леки коли. "А, его кмета!" - осведомява ме тя. Разпитвам я за това-онова и дали може да се кача на скалата. Разбирам, че пътека има, че горе е поляна, а преди там е имало и махала, къщи и хора са живели, и са й викали Гръстена поляна.

"Гръстена, щото се гледаше там гръсти"- ми казва и след наивното ми питане какво е това гръсти, добавя: "Сигурно го знаеш кат коноп. Преди го садяхме, ама сега не, щото е забранено." И за по-убедително, го повтаря още по-високо. Стана ми интересно и, търсейки информация за гръсти, се натъквам на това: в началото на миналия век в Америка е имало глоби, ако не садиш коноп. Повтарям: ако не садиш!

Разбирам, че конопът е древно, едногодишно растение от семейство Cannabaceae (Конопови); диплоидно растение, което пък значи, че има женски и мъжки, но само с изсушените женски съцветия на някои сортове може да се говори с Марианка на мексикански жаргон. Расте бързо, без претенции, не го лови плевел, от него бягат разните му там гризачи, а след него почвата е ревитализирана, тоест наситена с кослород. Като стане голямо стои във вода, после се „чукат гръсти" и така се извлича конопеното лико.

Оттам тръгват дрехи, постелки, въжета и др. Конопени казват са: хартията на Първата гутенбергова библия, скъпите труфила на кралете в Китай и Европа, войнишките куртки до Втората световна война, хартията за банкноти и цигари. Първият автомобил на Форд си точел конопено масло за гориво, а дизеловият мотор, измислен от Рудолф Дизел, всъщност бил пак на същото - на конопено масло. Наричали са го "растение за милиарди", а някои твърдят, че конопът ще спаси Земята от екологична катастрофа.

Продължаваме с баба Пена и на въпроса как живеят в селото, тя отговаря: "Хм, чи как? Стариите умрееха, младите - избегааха!" И за доказателство попадаме на няколко местни, които вяло обсъждат срещата с кмета на фона на кадящата запалена шума. Малко се пооживяват като ме виждат с фотоапарата, но след няколко минути вече са ме забравили и изпровождат козите, подвикват на заблудила се кобила, припичат се на късното слънце.

Село Лопян, като конопа, се оказва и то с древна история. Името му идва от тракийско племе, което е живяло по тия места - лупоси; за няколко часа път в планината се стига до останките на тракийската крепост "Чертиград", а преди 1944 г. наоколо разцъквали партизани. Не знам дали има някаква връзка с траките, партизаните, Лопян, но на латински lupus означава вълк.

На следващия ден в планината аз вълци не видях, слава Богу, но видях ловци. За да избегна евентуален обстрел, забих нагоре, нагоре, а там - шубраци, тръни и никаква следа от пътека. Необичайното топло време за декември все пак напомни, че е края на годината, започна да се стъмва. Аз съм някъде в планината, залязващите лъчи на слънцето рисуват пейзажа сред тишината горе, а в ниското се чуват викачи и лай. Признавам, уплаших се, и в най-спечения момент се появи най-страхотното куче на света. Не лае, не скимти, гледа ме и диша учестено, като мен.

Кучето ме следваше докато стигнах реката и след това изчезна така, както и се появи. Дух-куче? След идиличната и малко странна разходка из Етрополския Балкан се прибирам в невроромантичния град. Бягството ми беше кратко. И за финал ще призная, че ми харесва да се връщам. Харесва ми нервния ритъм на града, мириса, шума и измамното чувство за свобода в големия град.

Сама сред многото - колко опияняващо и колко болезнено! Затова понякога бягам. Уви, оказва се, че бягствата винаги са само от нас самите и, разбира се, винаги неуспешни.

 

Най-четените