Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Ще устои ли Дрейк на славата?

Дрейк на наградите на MTV 2013 Снимка: Getty Images
Дрейк на наградите на MTV 2013

Корицата на третия студиен албум на Дрейк - "Nothing Was the Same", има своя собствена история. Това е картина с маслени бои на Кадир Нелсън, художникът от Южна Калифорния, отговорен за странната оргия от изображения на корицата на посмъртния албум на Майкъл Джексън.

Тя представлява диптих на фона на облачно синьо небе. Единият панел изобразява Дрейк като бебе с африканско гребенче, вплетено в косата му, а другият - сегашния мъж, по-рано известен под името Обри Греъм, със свежа прическа и златен ланец.

Двете отделни корици на албума би трябвало да са обърнати лице в лице по рафтовете на музикалните магазини, ако още въобще съществуват такива. А самият албум би трябвало да обединява минало, настояще и бъдеще, превръщайки се в част от дългата линия творчески рап албуми с бебешки снимки, например - "Illmatic" на Nas, „Ready to Die" на Notorious B.I.G., „Tha Carter II"I на ментора му Lil Wayne и „good kid, m.A.A.d city" на Кендрик Ламар.

Но „Nothing Was the Same" не достига големите висоти на своите предшественици с бебешки корици. Нито пък може да се сравнява с великолепния самоанализ от втория албум на Дрейк "Take Care", който беше награден с Грами за най-добър рап албум и бе признат за един от най-добрите компилации през 2011 г.

Дрейк попада някъде между безумната аура на Кание Уест и кухото самохвалство на Джей-Зи

Той не е типът, който прави концептуални албуми, а мейнстрийм изпълнител, чието богатство от противоречия го превръща в примамваща личност. С две думи - той е рап дадаист. По много начини Дрейк е за рапа това, което Кейти Пери е за попа.

Той е изпълнител, преодолял парадоксалното си минало. За разлика от някогашното Дисни-хлапе Майли Сайръс, чийто залитания по танцовите изпълнения с доминиращо участие на задните части изглеждат насилени, Дрейк и Кейти постепенно и убедително са еволюирали от предишното си аз (Джими Инвалида от сериала Degrassi, Кейти Хъдсън) в настоящите си сценични персони.

Освен това, те са двама творци с много ясно разбиране за музикалния климат. Те осъзнават, че живеем в епохата на iTunes синглите, което е и причината Дрейк, със само три албума зад гърба си, да има най-много песни номер 1 в класацията на Billboard Hot Rap Songs - цели 14 хита. Затова и при „Nothing Was the Same", вместо цялостен поглъщащ концептуален албум като гореспоменатия "good kid, m.A.A.d city", имаме изправени пред изкусителна селекция от самостоятелни парчета.

„Nothing Was the Same" започва с остър мета-коментар на всичко, свързано с Дрейк. Това е шестминутен пролог, в който рапърът изважда на бял свят своето Вирджиния Улф-его, ръсейки рими в стил "поток на съзнанието" над лек семпъл на „I Have Nothing" на Уитни Хюстън, който е взривен и пръснат на малки частици.

Песента "Tuscan Leather" е кръстена на аромат на Tom Ford, който неофициално бе брандиран като "eau de cocaine", като сигурно намеква, че канадският рапър с копринен глас може да разчита на същата уловка.

26-годишният изпълнител хитро деконструира собствения си обществен имидж

В това число той се спира на свадливите си взаимоотношения с шефа на лейбъла му Лил' Уейн и бившата му изгора Ники Минаж, феномена YOLO и дори възкресяването на 90-те години.

Парчето достига до своята кулминация със самоиронична критика, отправена към собствената му песен - "How much time is this nigga spendin' on the intro?". „Колко време отделя на встъплението този негър, пита Дрейк, преди да започне да се перчи с цитат от концерта на Къртис Мейфилд през 1987 в Монтрьо. "Забавлявате ли се?".

Същото усещане прелива и в бавната R&B мелодия "Furthest Thing." На повърхността тя изглежда като чиста и неподправена музика за секс, но ако задълбаете малко по-навътре ще видите, че е пълна със запазената марка на Дрейк - самоанализ.

Одата за скромното детство на напомпаната звезда "Started From the Bottom" не се нуждае от обяснение, докато в ироничния трак "Wu-Tang Forever" Дрейк рапира успокояващо над блещукащи клавиши на пиано и олдскул бийт, който съвсем леко наподобява на един от химните на Wu-Tang Clan "A Better Tomorrow".

Римите като за лека нощ спорадично са прекъснати от извикване "It's Yourz!", a нещата се нажежават в последния припев, където Дрейк обсъжда присъщата за него липса на респект сред рап-общността. Заглавието на парчето е умишлена закачка, като си присвоява името на фундаментален хип-хоп албум от 90-те години в името на чиста суета. Подобно нехайство е леко отблъскващо, меко казано, но Дрейк все пак отдава почит на Wu-Tang в други парчета, като Cappadonna, ODB, и "C.R.E.A.M."

Добрите идеи на места потъват в безсмислен патос и излишен пълнеж

"Worst Behavior" бележи едно от най-слабите места в албума - с разсейващи бийтове, които звучат повече като „Magna Carta Holy Grail" и много по-малко като самия Дрейк. Песента е продуцирана от сравнително неизвестния DJ Dahi, а не от дежурния колаборатор на Дрейк - Ноа "40" Шебиб, и представлява изпълнена със сарказъм история за баща му - хаймана.

Дрейк обаче не е така убедителен и критичен стихоплетец с патос, ако го сравним с Кание, така че посланието се губи тотално. Има все пак добри фрази за това как пътувал към снимачната площадка на Degrassi и леки намеци за полу-еврейския му произход.

Ако „Random Access Memories" на Daft Punk доказа, че ритмите от 70-те години са тотален хит, но "Hold On, We're Going Home", според слуховете - вдъхновено от кратката забивка на Дрейк с Риана, е безсрамно поп-химново парче. То не си пасва с цялостния дух на „Nothing Was the Same", на служи като благозвучен преход в средата на албума.

Продуцираното от Hudson Mohawke "Connect" пък звучи като твърде проточена интерлюдия и вероятно щеше да е по-добре, ако беше отпаднало.

Като цяло „Nothing Was the Same" е много добър албум - в най-модерния смисъл на думата. Там има осем много добри парчета, четири от които - като "Too Much" - са буквално отлични. Останалото е пълнеж. В наши дни това вероятно е най-доброто, на което можем да се надяваме... докато не се появи следващият Кендрик.

 

Най-четените