Най-зрелищното спортно събитие у нас за годината се превърна в разочарование с пропорциите поне на залата и паркинга край нея. Волейболът - народната радост на България, вече е източник и на негативна енергия. Докъде ще стигнем, не се знае. Иде Олимпиадата в Лондон, където можем да се изложим и на още по-висока сцена. И изобщо не говорим за качеството на играта.

След като отборът бе разнебитен от скандали и лятната война за власт, отнела му Матей Казийски и Андрей Жеков, се оказа, че и с треньора май не сме сполучили. Цялото уважение на света към Найден Найденов волейболиста, но същият като наставник има общо с финалите на Световната лига, колкото бозаджийницата при старата зала, недалеч от „Арена Армеец", с хотел „Риц" край олимпийските обекти в Лондон.

На няколко пъти Найденов шокира с изказвания тип „Направихме нещо велико", след мачове, в които българският отбор бе направо разбиван (САЩ и Полша). Да не говорим за прекъсванията, когато микрофоните улавяха лафове като „Айде, айде! Само да си взимаме точките...". С тази стратегия не е трудно да биеш, разбира се. Само дето Найденов и отборът му го направиха веднъж от четири опита, и то насред София.

Не е  луд, който яде баницата. С бозата.

Незнайно по какъв критерий, след като махна неудобния Стойчев, федерацията не назначи Мартин Стоев, Силвано Пранди или дори Александър Попов, който за разлика от Найденов има над 10-годишен опит като треньор с ЦСКА, включително участие в елиминации на Шампионска лига. Вероятно Найден е по-удобен, защото прави впечатление на човек, който с удоволствие би приел и чужди думи да цитира, само и само да е под прожекторите. Лоша работа, защото в спорта печелят характерите и силните.

Същата тази федерация има основна заслуга за това смяната на поколението в националния да е мъчителна, след като реално много добри млади играчи няма. Защото няма силно клубно първенство, условия, зали, организация и т.н.

Да не говорим, че гаф №1 на финалите на Световната лига е непоявяването в залата на президента на българския волейбол поне за награждаването в края на неделния ден. Тук бяха се строили босовете на световната и европейската федерация, всякакви светила и ръководители на този спорт.

Но инженерът не се появи, защото вероятно го е страх, че ще го освиркат българските фенове. Което щеше да се случи, а сега се оказва за пореден път, че ще е напълно заслужено. Като нямаш смелост да дойдеш на награждаването на събитие, за което се биеш в гърдите, че си организирал, това заслужаваш.

Заради липсата на Лазаров го отнесоха легенди като Боре Кьосев и Любо Ганев, което допълни усещането за простотия и пълен хаос и объркване в родния волейбол. Защо освиркаха две от най-заслужилите ни фигури тия хора в залата, вероятно и те не могат да кажат... И защо Лазаров ги прати там, знаейки, че ще стане така?

Та да стигнем и до хората. В нито един от петте дни залата не се напълни до край.

Най-разочароващото е, че форумите са пълни с хиляди мнения по темата кой крив, кой - прав в скандалите, в призиви за бунтове, за революции... А дори когато за първи път в историята си България бе на прага на медал в събота срещу Полша и неделя срещу Куба, залата не бе пълна.

Да не говорим за дюдюканията и ранното „Айде, играйте, бе!", което се чуваше на мача с Щатите в петък, който беше и без особено значение. Най-пълни трибуните бяха срещу Германия, когато оттеглилият се спонсор раздаде 10 000 безплатни билета.

Та като имаме федерация, ръководена от страхливец, отбор, воден от човек без необходимия опит и умения за това, останал и без две от най-силните си оръжия, както и публика, която не знае момента да подкрепи своите, получаваме кръстословица, в която отговорите са предварително сбъркани. И трябва пълно пренареждане и изтриване на някои от предишните, за да се получи евентуално.

Отборът ли? За него засега нека помълчим и изчакаме. С играчи като Братоеви, Пенчев и Алексиев нещата не са много оптимистични. Не че момчетата не дават всичко, което могат. Просто то все още е на една галактика разстояние от поляци, американци, бразилци, италианци, кубинци и сърби. Което не е трудно обяснимо, защото говорим за страни с доказана работа в школи и клубове от години.

Има и още нещо - характерите. Те се градят също в школите, но трябва и да си имаш сърце за големи неща. След Пушката, Гибона, Ники Иванов, Мартин Стоев (като играч и треньор), Цветанов и сега с оттеглянето на Владо, на терена остават момчета без лидер. Реално след Олимпиадата, ако не се върне Казийски, отборът започва от нула.

Понякога така е по-добре. Особено след видяното през изминалата седмица в София.