Наскоро излязоха резултатите от кандидатстудентските изпити в българските университети. И освен, че процентно те се доближават до тези от предишните години, всеизвестни станаха бисерите на някои от кандидат-висшистите, като прекръстения Рамбо Силек и грациозната генеалогия на „евроинтеграция” (евро+грация), които спечелиха първо място по внимание. В същото време от югоизток дойде една новина, която отдавна се очакваше. Турция реши да не признава дипломите от българските университети, поради това, че „фалшифицирането на оценки от изпити и на самите дипломи е придобило размерите на организирана престъпност".
И докато в първия случай ставаше въпрос за една тенденция, която все повече кристализира качеството на средното образование и изкуственият напор - на буквално всичките му части - да се вмъкнат в аулите на висшите училища, то във втория случай шумът разбуни духовете на всеядната корупция в българските университети.
Никой не бива обаче да се учудва, ако авторите на същите бисери тръгнат с гордо вдигнати глави, „грациозни, като европейци” (sic!) по улиците, напълно интегрирани в университетите, свенливо показващи студентски книжки на мама и на татко. И това ще се случи безусловно, защото повелята на българското образование от последното десетилетие е съвсем проста и следва два елементарни принципа: всички ученици да изкарат успешно матурите и всички ученици да станат студенти.
А може по-иначе… Преди повече от 25 века в град Кротон, Италия, се оформила питагорейската школа. Тя била първата организирана форма на преподаване на философия и математика в древна Елада. В нея били приемани равноправно и мъже и жени. Целите на школата били накратко три: постигане на справедливост, спазване на традициите и достигане на хармония в обществото. Начинът, по който това щяло да се случи, бил следният: школата да осигури за обществото най-добрите сред най-добрите в религиозен, научен и философски план.
Впоследствие фактите говорели сами по себе си достатъчно, защото учениците от школата водели държавните дела толкова успешно, че наистина изглеждало тяхното управление, като „управление на най-добрите”.
Къде се криела тайната на школата? Именно там, където днес куца българското образование - в правилата и нормите.
Освен, че постъпващите в школата давали обет за мълчание и спазване на много забрани относно храненето и хигиената, достъпът до школата бил изключително труден - в школата се приемали членове след 3-годишен изпитателен срок и 5-годишно безмълвно слушане. Не всички издържали на тези своеобразни изпити, а в школата влизали само най-добрите.
Поуката от тази история е съвсем навременна. Когато Рамбо Силек влиза в Аулата на Софийски университет, а редица турски студенти получават диплома за специалисти просто ей така, срещу няколко хиляди лева (а тези хиляди са много, повярвайте), за справка: годишната такса на студент извън ЕС в български университет е над 3000 лв.
Отдавна сякаш българското образование е решило правилата и нормите на висше и средно да бъдат слети. И от сливането да изчезнат контрастите, способността да се разграничават едно от друго. Тази постановка не остава нищо настрана, освен инфантилно притъпяване на ценностите: кой притежава качества на средношколник и кой на бакалавър. Нито вече дипломата за висше образование изглежда ценна, нито пък тази за средно.
Притъпяването става за сметка на трудността. Постоянното изкуствено сваляне на летвата за „среден три” на матурите след 12-ти клас, елементарният вход към българските висши училища и още по-лесното преминаване на изпитните форми по време на обучението, лишават дипломите за средно и висше образование от качества, а оттам следва загуба на хармонията в обществото, смесване на различните стойности – на знаещи и можещи, и на незнаещи и неможещи.
Днес наблюдаваме една своеобразна образователна клоака, в която всеки получава сертификат за знаещ и можещ, без дори за момент да е предизвикван пред угрозата да бъде свалено неговото чувство за всесилие. Така образователната ни система дарява с изкуствени криле простотията. Желае да превърне в ангели (по заръка на вездесъщата „Европа 2020”) всеки случайно срещнат на улицата. И това става без капка свян към ценностната безредица, която тези политики предизвикват в народа ни. Везните нарушават своето равновесие - оттам и равновесието в обществото. Последствията са жестоки: легитимността на българското образование е пред фалит. Българските вузове продължават да се изхранват с „глави” студенти, без значение какво има в тях и какво не. На кого е изгодна тази амортизация на основните социални дихотомии, на неспособността на българското образование да разграничава знаещите и незнаещите?
Има една статистика, в която се съобщава за впечатляващата разделителна линия на приетите и дипломиралите се студенти в Софийския университет през първите 50 години от неговото съществуване (1888-1938). 50 години, през които университетът си спечелва славата на най-доброто висше училище на Балканите. Време, когато навръх юбилея на университета в София дошъл научният елит на Европа и САЩ. Какво гласят обаче данните? - записани - 42 503 студенти, завършили – 14 826.
Дали да не се поучим от историята, да вземем добрите примери и да ги реанимираме в настоящата среда. Щом веднъж е работила системата, значи има немалък шанс да заработи отново. Но докато това не се случи авторът на Рамбо Силек ще бушува със своето интелектуално могъщество в някой от родните 52 университетчета, а повечето от най-добрите ни ученици, онези заради които съществуват университетите, ще се ориентират към Терминал 1 и Терминал 2, напълно сигурни, че какъвто и полет да хванат, ще ги отведе към места, в които дипломата за висше образование има стойност, където правителствата отделят средства не за поддържане, а за извисяване на образованието и науката, където има правила и норми за качество, и те се спазват.
