Не бях безстрашно дете. Имах си един ъгъл в стаята, от онези - полутъмните, където нощем откривах всякакви страшнотии. Помня още празното му присъствие и изпълващия ме страх от това какво може да се крие в него.
Това никакво място между детския гардероб и стената, незаето от мебели и домашни вещи, имаше сменяща се непрекъснато, но винаги ужасно натрапваща се физиономия. За да не откривам детските си ужасии, пулех очи и съзнателно се опитвах да си представям, че в нищото живее нещо бяло, пухкаво и мило, което в момента спи. Не, че спирах да се страхувам напълно, но не ми беше чак толкова безнадеждно.
През годините разбрах, че да си представяш това, от което се страхуваш, в някакъв друг, по-безобиден и малко романтичен образ, е стратегия за избягване на страха, не за елиминирането му.
Когато бях на 5 години за малко не се удавих в морето. Баща ми плуваше чудесно, аз още не, но двамата влизахме до шамандурите, като аз се държах за врата му. Изведнъж, незнайно как и защо, докато се въртяхме около шамандурата, аз си представих как изглеждам от дъното на морето. Малко, жабчесто нещо, което се опитва да се задържи отгоре като троха в таратор.
За секунди страхът ме хвана като мускулен спазъм. Единственото, което помня днес, са натрупалите се хора на мостика и спасителят чичо Мишо, който ме измъква от водата. Според разказите на баща ми, въпреки невзрачната възраст, аз съм успяла почти да го потопя във водата, паниката ми е дала исполинска сила.
За първи път си дадох сметка за страха, когато осъзнах, че наистина в тоя живот по някое време се умира.
И че това може да се случи с твоите хора, а не е само за много старите прабаби на децата от класа ти например. Страхът от смъртта в детска възраст е нещо нормално, но и преживяването му е свързано с много лично страдание, което не се забравя. По десет пъти на ден питах майка си дали тя някой ден ще умре, а тя твърдо ми отговаряше, че това никога няма да се случи.
Беше толкова убедена, че в крайна сметка приех безсмъртието й за даденост и очаквах да е в живота ми завинаги. Даже сега, девет години след смъртта й, още леко ме е яд, че така ме подведе.
Ето така разпознах трите най-важни страха - от неизвестното, от нафантазираното и от неуправляемото.
После станах тинейджър и безстрашието ме обзе. Чудех се на майка ми, която висеше на балкона вечер и се взираше в силуетите, ходещи по улицата, за да ме разпознае. Беше ми направо досадно да чувам как после ключето на нощната й лампа цъкваше, защото вече спокойна можеше да заспи. Подминавах с леко презрение предупрежденията й да внимавам с кого се запознавам и къде ходя и махвах с ръка, когато се опитваше да ми разкаже някакъв потресаващ случай, дочут от не-знам-си-коя нейна приятелка.
Разбрах я, когато станах майка. Още докато неосъзната и едва 24-годишна държах в ръце новороденото си бебе, всичко разбрах. Страхът нещо да не му се случи се появи изведнъж и остана в мен завинаги. Тогава наистина започнах да го виждам в реални размери - можеше да е температура, остър ръб, горещ котлон, топка кучешки косми. Веднъж даже беше гаранционна книжка на пералня, която дъщеря ми почти напълно изяде, а аз в несвяст я заведох на стомашна промивка.
Разбира се, докторите ми се изсмяха и с потупване по рамото ми казаха да следя какво се появява „на изхода" в следващите два дни. И така осъзнах, че страхът всъщност няма лице и физиономиите му ги давам аз. И че той даже не може да се дефинира.
Безличието е най-коварната форма на страх. Защото е доброволно лишаване от собствена идентичност, която услужливо му подаряваш, за да се покаже.
Страхът, който най-много ме е плашел, е този, който съм разпознавала в близките си хора. Преди години живеех с един мъж, който съвсем по женски бях доизмислила. Знаех, че не е безразсъдно смел, но бях сигурна, че може да влезе в огъня, когато усети несправедливост, майната му на страха! Една вечер на гости дойде моя приятелка с новото си гадже - някакво махленско момченце, което говореше само за коли, далавери и важни хора с по едно име, които са му приятелчета.
Разказите си поливаше с алкохол и след час вече беше ужасно неприятно пиян. Взе да се заяжда с моята приятелка, а тя, адски притеснена, започна на го изтиква към вратата да си ходят. На етажа, на който живеехме, имаше метална решетка на самия коридор - типична защита от крадци от средата на 90-те. Приятелката ми успя, гърчейки се, да избута пияния си приятел извън решетката, промъкна се след него, а ние с полуусмивки заключихме и ги чувахме да се карат, докато слизат по стълбите.
След 20 минути обаче някой бясно започна да звъни на звънеца ни, а от коридорите да се чува сподавено хлипане. Отворих вратата и в видях свлечен силует от външната страна на металното заграждение. Втурнах се натам и я видях - приятелката ми, с разбит нос и лице, плувнало в кръв, плачеше в коридора ни и молеше да влезе обратно, защото оня можел всеки момент да се качи и да продължи да я налага.
Втурнах се да взема ключа, за да отворя и да я пусна и тогава го съзрях. Мъжът до мен, пребледнял зад гърба ми, шептеше: „Не отваряй...чакай...".
Сепнах се като залята с кофа лед. Секундите ми се сториха часове, но имах нужда да се втренча в него, за да разбера наистина ли това, което виждам, е това, което е. И да, така беше.
Видях страха му - малкия му, миши страх да отворим решетката и да пуснем кървящото момиче вътре, при нас. Ужасът, че оня дришльо може да се появи от нищото и да влети в нашето кротко спокойствие. Беше готов да я остави там, свлечена до решетката. Нищо, че можехме да звъннем на полицията, че имахме поне пет врати наоколо, на чийто звънци да се облегнем, докато не наизлязат хора и не сплашат насилника. Него го беше страх. Направо си го беше шубе.
Тогава разбрах, че в света има една специална порода дришльовци. Тях толкова ги е страх, че в живота заемат поза на големите смелчаци. Стоят на диваните и псуват телевизора и политиците, а като ударят едно-две, бият жените си.
Понякога правят акции на показност - като оня идиот, който заля „заради изневери" бившата си приятелка с бяла блажна боя, направи от „подвига си" клип и гордо го разпространи в интернет. Както стана ясно наскоро, след това типично по мишковски предложи на пострадалото момиче 5000 лв да си оттегли жалбата. Щото то в затвора си е страшно, нали?
Е, в края на краищата държавата му помогна - осъди него и „смелите" му приятелчета на 1500 лв глоба и ги пусна да са си свободни граждани. Така страхливият дришльо видя за пореден път, че може да продължи да си е смел от домашния диван и да раздава правосъдие, докато сe почесва през джоба на анцуга. Ние с гайдите да му мислим.
Днес съм една жена в средата на своите 40 години. От нищо не ме е страх. Детските ми страхове отдавна са отминали и празнотата, било тя на тъмните ъгли или глупавите хората, не ме плаши.
След онзи случай с давенето, започнах да тренирам плуване и десет години не излязох от басейна. Сега плувам като амфибия и оставям фантазиите си да са красиви, не да ме плашат.
Смъртта срещнах очи в очи няколко пъти в живота си и знам, че е относително понятие. Страхът за близките ми хора си остана, но той не ме спира да правя неща и да очаквам от тях да правят същото. Точно както майка ми - висеше на балкона, милата, но никога не ме спря да излизам.
А що се отнася до бъзльовците... Тогава, пред онази желязна решетка разбрах, че е нормално и човешко да се страхуваш. Не е нормално и човешко да оставиш страха да те превърне в мишок.
„В тоя живот най-важно е да си смел", казва един мой приятел журналист. „Няма да те е страх! Нека страхът го е страх от теб.", повтаряше баща ми, когато пак и пак ми разказваше за онзи наш случай покрай шамандурата.
Това дришльовците по душа никога няма го разберат. Защото страхът се осъзнава с ум и се преодолява със знание.
Толкова в навечерието на 24 май.
