Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Не сме Шарли

Трябва да говорим ясно срещу екстремистите, независимо дали са антисемити, евреи, ислямофоби, мюсюлмани, християни, десни, зелени ....
Снимка: Getty Images
Трябва да говорим ясно срещу екстремистите, независимо дали са антисемити, евреи, ислямофоби, мюсюлмани, християни, десни, зелени ....

Успокоително и политически изгодно е да твърдим, че „ние" сме подложени на атака, защото „те" не могат да понесат „нашите" свободи, в частност свободата на словото.

Мнозинството от мюсюлманите в Европа са родени и отгледани точно тук. С други думи „те" са „ние". Така че ако „те" трябва да приемат условията в „нашата страна", тогава „ние" трябва да приемем факта, че тази държава е също така и „тяхна".

Трагедията с френското сатирично списание "Charlie Hebdo", смъртта на 10 журналисти и двама полицаи в Париж, е плашеща в много отношения. Въпреки че заподозрените все още се издирват, а официално изказан мотив няма, всички индикатори сочат към джихадистите - и то вероятно родените във Франция мюсюлмани, които са се завърнали от войната в Сирия.

Обичайният отговор е известен и отработен многократно, включително с убийството на холандския режисьор Тео ван Гог през 2004 г. и с терористичните атаки в САЩ през 2001 г.

Политиците се хвалят с някакво перфектно, демократично и свободно общество, което властва по улиците и което няма нищо общо с исляма, но все пак се появяват патологични случаи - индивиди, които използват религията като оправдание за техните екстремистки идеи.

Гражданите реагират чрез социалните мрежи - единствената среда, в която все още са активни - и правят грандиозни изказвания за солидарност, преди да бъдат разсеяни от видео на катерица, която кара водни ски или на котка, която свири на пиано.

И в двата случая ще обявят, че ние всички сме която-и-да-е жертвата на деня.

Facebook и Twitter преливат от постове "Аз съм Шарли", "Ние сме Шарли".

Не. Не сме Шарли, за съжаление.

Или, казано по-точно, с много малко изключения ние не сме Шарли. И точно това е големият проблем на либералните демокрации по света.

Ето три причини

1. Най-гласовитите защитници на списанието са негови „нови фенове"

Учудващо е колко много ислямофоби и крайнодесни привърженици се обясняват в любов на изданието, което доскоро бе определяно като „комунистически парцал", защото се подиграваше с техните собствени герои - от Исус Христос до Марин Льо Пен.

Това са храбрите защитници на свободното слово - като холандеца Герт Вилдерст, който иска да забрани Корана, защото подстрекава към насилие, и според когото, ако днес Мохамед беше жив, той ще да е осъден терорист.

Не сме Шарли, защото на страниците на „Charlie Hebdo" бяха осмивани всички лидерите на религии, всички партии, независимо от етнос, пол, идеология и т.н., които респективно отвърнаха с критики. Но не може да се отрече фактът, че само екстремистите - мюсюлмани отговориха с насилие.

И не само те нападат тези, които не са съгласни с тях - наскоро двама членове на френската Еврейска Лига бяха обвинени, че са заложили бомба под автомобила на журналист, известен с антиционистките си позиции.

И въпреки това, неудобен, но неоспорим е фактът, че повечето от нападенията и заплахите в днешна Европа идват от екстремисти - мюсюлмани. 99 процента от мюсюлманите не са агресивни, но това не означава, че ислямът не играе никаква роля.

2. Предпазители за учтивост

Хората се засягат и обиждат от всичко, така че защо религиозната чувствителност да се третира със специална защита? Кой ще каже, че отношението на „Charlie Hebdo" към исляма разстройва един силно вярващ мюсюлманин повече, отколкото критичните статии към футболния отбор на ПСЖ в l'Equipe обиждат един верен до гроб фен на тима?

Много хора не са Шарли, защото вярват, че демократичните дебати трябва да бъдат „граждански", да бъдат учтиви и да не накърняват ничии чувства. Това е прекалено хлъзгава концепция, която обаче продължава да се използва от политическата класа като оправдание за нейната избирателност и нейния опортюнизъм.

3. Страх

Много хора не са Шарли, защото се страхуват - никога не критикуват открито някого или нещо. Дори сред професионалните критици като комедиантите и интелектуалците има автоцензура и тя все повече се превръща в норма.
Често темите за евреите и Израел получават особено внимание, а в последно време говоренето за мюсюлманите и исляма.

Преди две години един холандски интелектуалец ми призна в личен разговор, че е спрял да критикува исляма публично, тъй като е получил заплахи за него и за семейството му. Дори да има смелчаги, все ще се намери кой да бие обезболяващо - епизодът за Мохамед от South Park няколко пъти е цензуриран от Comedy Central.

* Кас Муде е политолог и изследовател на популизма и екстремизма. Мнението му е публикувано в Open Democracy

 

Най-четените