Напълно вярвам на автора на Теорията на относителността, като казва, че истинските интелектуалци не си приличат помежду си. Те дори може би не се понасят. Индивидуалисти са.

Когато видя интелектуалски и художествени клики, които се хвалят и крепят помежду си, започва да ми намирисва на гонене от храма.

Това е общо взето случаят с интелектуалците в селско-съседско-роднинската ни страна.

Славословят помежду си своите творения с локално значение и не познават това, което се случва в областта им по света. От това ми се образува толкова провинциален вкус в устата, че загубвам всякаква надежда в Страната на розите пак да се появи нещо със световно значение.

Как се става признат интелектуалец в България?

1. Наложително е да си арогантен

Да твърдиш, че си най-великият в своята област. Да не можеш да се погледнеш отвън и да не се съмняваш никога в себе си. Да смяташ, че всяко твое пиянско бръщолевене, записано на салфетка, е достойно за публикуване.

Да обиждаш лично всеки, който се усъмни, че не си пък чак толкова велик. Я виж как Симеон Дянков се нарече Брад Пит с очила и плесна на цялата научна общност на страната етикета „феодални старчета"?

Да не си по-лош от него? Пък той прилича на Брад Пит, колкото ти си най-добрият в своята област. Но който му противоречи, значи му завижда.

2. Трябва да си мързелив

Талантливият човек е деен и подвижен като сперматозоид-победител. Неталантливият мъчи областта, в която работи, а и тя него мъчи. Затова го мързи и аутсорсва задълженията си на плахи, но талантливи хора. У нас мързелът и тарикатлъкът минават за много артистични. Само робите работят.

Изобщо не се интересувай какво правят най-добрите в твоята област по света и какво са правили у нас преди теб. И не позволявай на никого да го прави. Светът не съществува, миналото - също. Защото сравнението с тях е опасно за твоя авторитет на велик интелектуалец, както и за самочувствието ти.

3. Задължително е да пиеш много

И то с правилните хора. Кой работодател ти гледа какво можеш да правиш, когато е пил с теб много вечери до сутринта и те смята за „егаси свестния веселяк". Ще ти намери нещо да вършиш и ще ти плаща. Пък нека продуктът ти е пълен боклук.

Такива свестни интелектуални типове като теб трябва да си имат пари за пиене, за да правят компания на баровеца. Пък и събутилник събутилнику око не вади. Знаят си общите излагации.

Ходи мръсен и небръснат, като истински интелектуалец, но в скъпи барове. Със спонсорите си. Демонстрирай благосъстояние пред феновете и бедност пред спонсорите.

4. Спечели културтрегерките в менопауза с пари

Те обичат да са заобиколени от небръснати, опърпани пиещи артисти и интелектуалци. Целувай им ръце, обяснявай им, че са дами и че няма жени с такава класа никъде по белия свят, ако ще да са тлъсти и сбръчкани като шарпеи и да са спечелили парите си криминално.

Ще спонсорират всичко, което поискаш. От изследване на влиянието на бележките под линия в „Одисей" върху половия живот на морските свинчета до роман, описващ епичната ти битка с хемороидите.

5. Пий с потенциални почитатели

И особено с потенциални почитателки. За да видят колко си земен. А и винаги могат да те почерпят и да си го запишат в биографията. Така от уста на уста твоята слава ще нараства. Както вече отбелязахме - кръчмите са твоята естествена среда, където си най-силен.

Другарувай с журналисти. Те имат комплекс, че не са много на ниво, заради редовните прессъобщения за събития, на които са присъствали „интелектуалци и журналисти". Демек - вадят ги от кръга на интелектуалците. А като пият с теб, хем се чувстват от класа каквито и безмозъчни дръжки на микрофони да са, хем ти не слизаш от страниците на вестниците им и от екраните на телевизиите им.

Някой може ли да си представи как Айнщайн или Шекспир изпълняват тези стъпки? Ако живееха през 2010 в България, Айнщайн щяха да го обявят за феодален старец и да го питат какъв е икономическия ефект от Теорията на относителността. А Шекспир щеше кротко да дращи сценарии в някое тв предаване, за да свърже двата края. Под творенията му после щеше да се подпише някой арогантен водещ.

А признанието за нещастния Уилям щеше да е името му с малки букви в бързо течащите надписи накрая. И щеше да умира от срам да си покаже творчеството пред хората, които са се самообявили за „най-големите поети на своето време". Защото Шекспир е създал Хамлет, Макбет и Ричард III, той знае какво е да се колебаеш, измъчваш и съмняваш в себе си.

Кресльото и Брад Пит с очилата не знаят.

И Айнщайн, и Шекспир щяха да мълчат, да не дават интервюта и да се чувстват аутсайдери. Щеше да ги надвика кликата на взаимно хвалещите се помежду си интелектуалци, които пият заедно. И ухажват спонсори.

Добре, че съм тъпа. Седя си в стадото на журналистите, които понякога присъстват на едни и същи събития с интелектуалците. И обхождам с очи тълпите да видя някой кротък мълчалив трезвен социопат, загледан с любов в контурите на вечността.

Но още не съм го срещнала. Срещам само хора, за които друг мой любим писател, Джеръм Дейвид Селинджър, казва: „Вземи един невеж даскал, пообели му боята - ако е за това, може и университетски професор - и в половината от случаите ще откриеш отдолу някой роден автомонтьор или проклет каменоделец."

Мили интелектуалци, няма нищо срамно, ако сте родени добри автомонтьори и каменоделци. Срамно е, че това, дето го мислите за фенски оргазъм, си е най-обикновена астма.