Спокойно може да се каже, че един от големите победители на "Златните глобуси" тази година е "Три билборда извън града" (Three Billboards Outside Ebbing, Missouri). Критиката го обожава, а и отзивите от феновете също са положителни.
Най-интересното в случая е, че лентата успя да се наложи в година, когато конкуренцията беше жестока - сред "Дюнкерк" на Кристофър Нолан, "Формата на водата" на Гилермо Дел Торо, The Post на Стивън Спилбърг и спечелилият сериозно внимание "Призови ме с твоето име" на Лука Гуаданино.
Всичко това говори за филм, който вероятно трябва да се изгледа.
Реално "Три билборда извън града" е от онези прости филми - без някакви грандиозни решения, без струващи стотици хиляди долари специални ефекти, без някакви излишни неща. Просто историята - човешка и дълбока, която трябва да бъде разказана. И Мартин Макдона се справя доста добре с това.
В основата на филма е Милдред - жена в средна възраст, чиято дъщеря е била изнасилена и убита преди около година, а разследването е забило, без да даде каквито и да е резултати. Затова Милдред отива в местната рекламна агенция и поръчва "реклама" на три забравени от всекиго билборда за една година. И те са причината да се разпали отново затихналото напрежение в малкия американски град Ебинг, щата Мисури.
Най-силното в "Три билборда извън града" са героите - всеки един от тях като личност. Определено за тях не може да се каже, че са правдиви, истински или извадени от "живия живот". Не, техните черти са засилени до форма на гротеска. До нещо, което прилича на черна комедия, но не съвсем.
Диалозите звучат на моменти кухо, шегите са помпозни, а голяма част от героите са тотални карикатури - глупави до нереалност или безкрайно недодялани. И ако в други случаи това почти театрално поставяне на нещата дразни, тук то помага само да се изградят персонажите.
Така например Милдред е от онзи тип силни, груби жени, цапнати в устата, които няма да спестят абсолютно нищо на никого. Извън тях Франсис Макдорманд безспорно прави една от ролите на живота си. Съпругът побойник на нейната героиня я е изоставил за жена, която може спокойно да му е дъщеря, дъщеря й е убита, а синът й сякаш се срамува от това, което е останало от майка му. А това е само гняв, болка и злоба, които трябва да бъдат канализирани някъде.
В три билборда, които трябва да накарат полицаите и техния шериф Уилъби да си спомнят, че имат още работа, да си спомнят за дъщеря й. И че тя лично държи него отговорен.
Самият шериф е добряк и Уди Харелсън перфектно се вписва в този образ на типичен стабилен американец (отива му да играе полицаи и това си е). Мартин Макдона представя тази доброта както с чистото спокойствие на един семеен мъж, когото много трудно ще изкараш извън контрол, така и със страданието.
Шерифът е смъртно болен от рак на панкреаса - тайна, която на практика знае целият град. И понеже билбордите размахват пръст именно към него, много от гражданите започват да недоволстват. Идеята за рака на Уилъби е раздута толкова, за да се даде акцент именно на това гневно противопоставяне - "Остави нашия приятел да умре на спокойствие. Тези билборди няма да върнат дъщеря ти".
Сред ядосаните приятели на шерифа е и един от заместниците му - Диксън - агресивен бял мъж, преди е имал проблем с побой и измъчване над чернокож арестант - недоказано (поне официално).
Още от първата сцена с него в зрителя се набива това усещане, че Диксън иска да пребие някого. И макар образът му да еволюира до края на филма, усещането не се губи и той продължава да излъчва това желание за насилие и унищожение, да вземе нещата в свои ръце.
Това е и една от основните теми на филма - какво прави човек, когато законът не му носи удовлетворение. През цялото време (почти) официалните власти са поставени в позиция на безизходица. Законът е просто проформа. Героите са разочаровани и осъзнават безсилието на цялата система. И колкото по-голямо е разочарованието, толкова по-навътре взимат идеята сами да решат неправдите си.
Именно тук гротеската играе силна роля. Тя успешно ти насажда това чувство на гняв, безсилие и дори емоционална празнина. И всички, които не изпитват тази болка са сякаш само глупави статисти.
Да, това не е филм за всеки вкус. На моменти е тежък, а цялата тази гротеска може да дойде в повече на някои. Но също така е факт, че Франсис Макдорманд и Сам Рокуел (който играе зам.-шериф Диксън) успяват да заслужат "Златните глобуси", които спечелиха, въпреки че "Три билборда извън града" едва ли ще направи огромни продажби от билети.
Това е по-скоро филм, който да гледаш на някой фестивал, или още по-добре - филм, който да гледаш вкъщи с бира в ръка. А после да помълчиш малко.
