Българското кино се събуди | webcafe.bg
Webcafe

Българското кино се събуди

Ники Русиновски Ники Русиновски
19.04.2010, 18:11 (обновена 20.04.2010, 20:44)
източни пиеси

„Източни пиеси"(2009) на Камен Калев не е „масов" и „комерсиален" и не цели непременно широк успех сред зрителите. Той е замислен и заснет естетски, даже киномански и тук вече говорим не просто за продукт, а за изкуство

Във въздуха отеква познат глас: „Програма Хоризонт, добро утро, днес сме 23 август хиляда деветстотин и... сръъъц". Мъж на средна възраст се носи налудничаво по черноморското крайбрежие без видима цел, контактува предимно безгласно с околните предмети и хора, като от време на време хвърля дълги и безсмислени погледи към някаква точка в пространството, която крие само нему известна тайна.

Това е кадър - или ако щете, дори синопсис - на българския филм „Нещо във въздуха" на режисьора Петър Попзлатев по сценарий на известния ни поет Константин Павлов. Филмът е от 1993 г. и цели да покаже една интелектуална метафора на безвремието на 80-те - или поне това е замисълът на авторите му.

За съжаление, той самият се превръща в ярка метафора на безвремието, налегнало българското кино от началото на 90-те до днес.

По екраните се въртят слаби, претенциозни ленти с неясни жанрови характеристики, пълни с импотентна интелектуалщина, нищо-не-случващо-се (без)действие, безумно неадекватен диалог, рецитиран до болка бездарно и маниерно от иначе уж кадърни актьори, режисирани кошмарно от добри, лоши и средни режисьори, които се опитват да пресъздадат едновременно цялата мъка на екзистенциализма от Христос насам чак до числото 42, без да са в състояние да разкажат сносно дори една проста историйка, защото сценаристите не са в състояние да напишат дори бледо подобие на реалистично story.

О, да - повечето от и без това немногото БГ филми от последните 20 години са точно толкова ужасни и претенциозни като горното изречение.

Едновременно с това масовото навлизане на DVD-то, а по-късно и на Интернет, откъдето може да се тегли неограничено, изправиха родните ни кинотворци и пред собственото им минало.  По соц време понятието „български филм" също беше синоним на скучно и негледаемо. Благодарение на новите технологии обаче зрителите видяха старите ни творби от онова време и... ги харесаха! Дори хитови навремето заглавия като „Вчера" или „Оркестър без име" заживяха втори живот и в наши дни са гледани сигурно поне 10 пъти повече, отколкото навремето в киносалоните. В Интернет се теглят и се гледат дори откровено посредствени или отживели времето си филми - може да са тъпи, ама спомняте ли си какви велики актьори имахме някога, коментира днешния зрител.

Затиснато допълнително от недостиг на пари, идеи и професионализъм, българското кино през 90-те не произведе нито едно значимо заглавие. После обаче започна отново да мърда. Признаци на живот - и на нещо смислено - покълнаха в доста филми.

Хронологично вероятно първи беше „Писмо до Америка"(2001) на Иглика Трифонова, който сякаш бодна нещо в сърцето на българина. Въпреки немалкото си недостатъци, филмът беше смислен, хващащ и добре направен. От позицията на времето днес можем дори да кажем, че беше недооценен - заради вече трайно скептичния към родното кино БГ зрител и заради лошия момент, който филмът улучи: киносалоните изчезнаха, а мултиплексите, арените и моловете още ги нямаше.

Следващият пробив беше „Мила от Марс" (2004) на Зорница София, който може да бъде наречен и „кино от нищо", предвид начина, по който бе направен. Най-малкото филмът показа един нов и млад глас, а и как се прави перфектна маркетингова кампания - пак от нищо и с нищо.

Проблясъци имаше и в ленти като „Лейди Зи", „Бунтът на L.", "Откраднати очи", дори "Пазачът на мъртвите" става за гледане, без да блести твърде с нещо стойностно. Можем да добавим още 2-3 заглавия към споменатите, но истината е, че говорим наистина за проблясъци, не за успехи, камо ли постижения.

Първият успех дойде с „Шивачки"(2007) на Людмил Тодоров. Каквото и да говорим тук за недостатъци, публиката безусловно хареса филма - сигурно защото някой най-после направи простичък, човешки и добре разказан филм за живота на обикновените хора около нас днес.

Първото постижение, след което заговорихме, че отново има (стойностно) БГ кино, стана „Дзифт" (2008). Маниакално направената стилизирана черна комедия на театралния корифей Явор Гърдев впечатли до възторг родната публика с ретро атмосфера, Тарантино стилистика и братя-Коеновски подход към един обикновен виц. Филмът се хареса и в чужбина, включително от критиката, за което говорят общо 11 негови награди и оценката от 7,4 в IMDB.com.

Но това, което последва, надхвърли и най-смелите ни очаквания. Режисьорът Стефан Командарев представи филма с идиотското заглавие „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", екранизация по роман на Илия Троянов с небългарски актьори в централните две роли. Ако трябва да сме обективни, историята е клише до клише, заснемането й е красиво и професионално, но нищо повече от това, а от монтажа има какво още да се желае.

Командарев, историята и актьорите обаче легнаха на сърцето на българина по начин, незапомнен поне от четвърт век в родното ни кино. Най-после някой успя да каже нещо смислено и правдиво за миналото, от което бягаме вече 20 години, да покаже без излишен патос, но разголващо излюзиите, в които сме живели и тук, и оттатък Берлинската стена и да намери загубената памет и образ на модерния българин - в Европа, но само ако успее да си спомни откъде е тръгнал. Семплата, но драматична история, разказана на пределно разбираем за публиката език, разплака българския зрител, несвикнал да гледа дори добре направени клишета. Универсално комуникативният филм обра десетки награди по световните кинофестивали и накрая удържа до предпоследната селекция за „Оскар"-номинация за чуждестранен филм на годината.

Какво повече да искаме от това? Оказа се, че можело и повече. Случайно или не, споменатите дотук заглавия вървят във възходяща градация. И на нейния връх засега се намира „Източни пиеси"(2009) на Камен Калев. За разлика от другите, този филм не е „масов" и „комерсиален" и не цели непременно широк успех сред зрителите. Той е замислен и заснет естетски, даже киномански и тук вече говорим не просто за продукт, а за изкуство. Няма и помен от помпозната претенциозност на тежките деветдесетарски опуси. Историята е семпла, съвременна, темата е зверски болна, посланието е общочовешко (макар и подозрително политически коректно), героите са около нас. Арт визията е феноменална за български филм, саундтракът е потресаващ, разказът е отчайващо, до болка честен. Въпреки някои кусури и пропуски, „Източни пиеси" вече е не просто успех, а кино от европейска класа и може без комплекси да се нареди например до един Фатих Акин.

А сега накъде, ако цитираме една друга българска кинокласика. Коя е следващата цел и следващата мисия на българското кино? Мисия... Лондон?         

Oще: бунтът на l  българско кино  дзифт  източни пиеси  лейди зи  мила от марс  светът е голям и спасение дебне отвсякъде  шивачки 


Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 12.04.2010, 12:00

1 PureImpact | 20.04.201012:20

Незнам защо, не вярвам да е от незнание, но изпускаш най-... ще ми се да кажа добрия българиски филм от последните 20 години. Може би не е най-добрия без съмнение, обаче, е най-коментирания, най-скандалния. Граница на Илиян Симеонов по романа на Емил Тонев. Дори да не го харесваш, да не си съгласен с всичко в него, както много хора, все пак заслужава поне да бъде споменат. Аз бях 2-ри клас когато този филм излезе и все пак ми е направило впечатление, че всички говорят за един филм, при това Български.
   

оценка

+0 -0

Най-коментирани

Стани автор

Моливче
Изпрати текст

Изпращайте материали по темите, които ви вълнуват. Ако ни харесат, ще ги публикуваме след редакция в рубриката "Стани автор". Не публикуваме текстове, съдържащи обидни или нецензурни твърдения, квалификации, расистки определения или заплахи.