Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

"Дори и твоите дъщери да биха искали да правят любов с мен..."* #metoo

Дълго мислех преди да опиша всичко това. Давам си сметка, че затихналият ни имейл преследвач може и да се активира отново, приемайки моята открита реакция като покана за разговор, като диалог. Толкова по-добре. Защото в държава, която не може да предостави защита на гражданите си, винаги има и втори план, решение по „оня начин", паралелно правосъдие. Да, аз, журналистката, тази, дето трябва да се бори за правовия ред в своята страна, много добре го знам.  И ще го ползвам, разбира се.
Дълго мислех преди да опиша всичко това. Давам си сметка, че затихналият ни имейл преследвач може и да се активира отново, приемайки моята открита реакция като покана за разговор, като диалог. Толкова по-добре. Защото в държава, която не може да предостави защита на гражданите си, винаги има и втори план, решение по „оня начин", паралелно правосъдие. Да, аз, журналистката, тази, дето трябва да се бори за правовия ред в своята страна, много добре го знам. И ще го ползвам, разбира се.

#metoo.

Само сексуално насилие не бях изпитвала. С психическото и физическото по едно време се срещахме редовно, но, като изключим две-три многозначителни покани за вечери от шефове и няколко твърде сладострастни комплимента от мъже, от които в някаква степен съм зависела, никой не ме е принуждавал да се заигравам с него сексуално.

Преди няколко месеца обаче ми се случи ето това.

Невзрачна пролетна събота сутрин. Преглеждам, както обикновено, пощата си и очите ми попадат на неизвестно за мен име на подател, което от съображения за сигурност няма да цитирам. То не ме впечатлява толкова - сбърчвам вежди, когато се зачитам в темата на съобщението - „Ако си влюбена в мен... какво ще правиш?..."  Отварям писмото внимателно - мисля си, че може да е вирус. Няма прикачен файл. Няма и активен линк, върху който да се излъжа да кликна.

Има обаче накъсани, кратки изречения, подобни на сънен брътвеж, в които някакъв човек говори за неща от личния ми живот. В главата му явно се случва строго конструиран сценарий, в който аз и той имаме потенциала да започнем връзка. Фиксацията на въпросното лице, най-общо казано, е върху няколко неща - първо, че съм „изискана дама", след като водя обучения по етикет и протокол, и той нямало как да се върже в картинката ми, защото ходел с евтини маратонки, тениски и дънки.

Второ, че съм с тринайсет години по-голяма от него, което него не го било притеснявало, защото сексът с по-големи жени винаги бил по-хубав. И трето, че... може би ще се наложи да си го „поделям" с дъщерите си.

Първите две не ме трогнаха изобщо - някакъв психически нестабилен човек се опитва да си прави живота съществен, като се е докопал до координатите на някаква журналистка, фантазира си истории с нея и й ги споделя, за да му се струват наистина преживяни.

Достатъчно е да имаш елементарни познания по психология и малко повече опит в общуването с хора, за да знаеш, че относителната публичност понякога има и тази цена - да се превърнеш в разтоварителница на нечии заключени комплекси. Това с дъщерите ми обаче прехвърли границата. Още повече, че въпросното лице, което дори на няколко пъти ми изпращаше и свои снимки (ако изобщо те са наистина негови), реално описваше в имейлите си сексуални ситуации с мен и тях.

Въображението му дотолкова се беше развихрило, че тези етюди, случващи се в главата му, фигурираха на белия екран като диалози с малки описания. Човекът се превъплъщаваше ту в мен, ту в децата ми, ту в себе си, обрисуваше конкретната ситуация в подробности (кой с какво е облечен, къде е застанал, какво точно прави), пресъздаваше реакциите емоционално, допълваше картината с обяснения за душевното състояние и мислите на всеки един от героите в разказа му.

Макар и сравнително кратки, отвратителните му есета бяха толкова картинни и детайлни, че докато ги четеш, неминуемо някъде вътре в теб, там, в човешкото ти, биещо сърце, в разсъдливия ти, но неподвластен на чувства ум, се надига едно нещо - страх. Не за мен - на четиридесет и осем години някакъв самотник, преживяващ себе си чрез моята личност, няма как да ми разклати смелостта.

Но за дъщерите ми...

За тези момичета, чиито ежедневни маршрути знам само в общи линии. За дните им, преминаващи някак покрай всичко останало в общия ни семеен ритъм. За техния живот, който летеше паралелно на моя, където по стечение на обстоятелствата и професията ми, има и заплахи, и условия, и принципна омраза, и обиди.

Изведнъж видях всичко това накуп, осъзнах колко нямам силата и възможността да го контролирам непрекъснато, и се уплаших. Като майка - почти панически и неконтролируемо.

Моят онлайн агресор продължи с писмата си. Пристигаха едно след друго, понякога в рамките на три-четири минути, понякога с няколко часа почивка или пък разредени с мейли, в които имаше само видеа от тренировки по бойни изкуства. Два пъти дойдоха мейли с клипове на руски песни. Един път с линк към специална туристическа раница.

Останалите над петдесет имейла, затрупващи пощата ми в хаотичен порядък, разказваха все едно и също - какво ще направи въпросното лице с мен, когато един ден се видим, как ще го пожелаят и дъщерите ми, как ще им се отдаде и на тях, защото ние трите ще се разберем.

Следеше всичките ми изяви и знаеше къде се появявам физически, къде съм дала интервю, кога съм участвала в радиопредаване и какво точно съм казала там. Водеше разговори с мои реплики от изказванията ми и влизаше в едностранни дискусии.

Правеше разбор на всяко мое публично появяване и ми даваше да разбера, че знае и следва координатите ми из целия град. Присъствието му беше толкова натрапчиво, че без да искам започнах да се оглеждам на улицата, пред входа, по тъмните улици, когато се прибирах вечер отнякъде. От снимките, които ми изпращаше, гледаше здраво, тренирано момче с обръсната глава и поглед, който, ако нямах историята с мейлите, бих определила като добродушен. В контекста на въпросната едностранна кореспонденция обаче той ми се виждаше зловещ.

Без да искам си го представях в описваните от него ситуации и сърцето ми се свиваше от ужас, а спонтанното ми желание да го унищожа лично физически ме стряскаше. Не знам какво бих направила, ако можех наистина да го видя пред себе си. Всъщност много добре знаех и точно затова ме беше страх - в състояние бях да го убия. Съвсем сериозно и без съмнение - просто защото ставаше дума за децата ми.

Разбира се, че отидох в полицията.

Докато пишех обясненията си на очуканата маса в районното, продължавах да получавам имейлите му под погледа на полицаите. Бях им забавна - „Абе, тоя нещо се е влюбИл в тебе май, а?", ведро се смееше единият, докато другият за десети път ме питаше познавам ли въпросното лице. Покрай мен минаваха хора с обрани портфейли, ударени шамари и разбити домове, а аз пишех ли пишех обяснения, преразказвах пикантното съдържание на имейлите и отговарях на въпроси, от които ми ставаше ясно, че дори в полицейския участък са ме взели за розовото фламинго на деня, с което да се посмеят.

В крайна сметка един инспектор ми обясни какъв е редът при подобни случаи (на тях им се случваше за първи път такова нещо), даде ми входящ номер на оплакването ми и ме изпрати по живо, по здраво. Нали си знам държавата, намерих и координати на отдела за киберпрестъпления към ГДБОП и писах кратко, но съдържателно писмо по случая и до тях. С мен оттам никой никога не се свърза. Не търся отговорност, защото вероятно си има законов ред, по който се завеждат подобни случаи и аз не съм го спазила.

Но просто за протокола - никой никога не ми върна нито мейл, нито обаждане поне с някаква указваща реда информация.

От полицията ми се обадиха веднъж два месеца по-късно. Млад инспектор ме поразпита за още подробности.

Междувременно моят виртуален натрапник, след като сам преживя връзка с мен така, както тя се случваше само в болното му въображение, реши, че „нямаме бъдеще заедно", нямало да ме обърква и да обърква себе си и ще се разделим. Не отговорих на нито едно от съобщенията му и не дадох никъде знак, че изобщо ги получавам. Това си го знам от обща култура - достатъчно криминални филми съм гледала, не че някой от полицията се е затичал да ме съветва как се постъпва. Пак поради тази обща криминална интелигентност предупредих всичките си близки и приятели за този тормоз и инструктирах дъщерите си да се движат с други хора, да не закъсняват, да внимават с кого и къде разговарят и да не се доверяват на непознати при никакви обстоятелства.

Започнахме да си звъним една на друга десетки пъти на ден. За няколко месеца животът ни се превърна в постоянно оглеждане, в пресмятане на времето и часовете, в които навън е светло, в преорганизиране на маршрутите из града, координиране на срещите ни и самостоятелните ни занимания така, че да нито една от нас трите да не е непрекъснато сама за дълго време.

Дори и след като писмата на въпросното лице секнаха така, както и се бяха появили - изведнъж от нищото - ужасът, че си преследван и някой отнякъде те наблюдава похотливо се настани трайно у дома и ни беляза завинаги - мен и моите две дъщери. Три жени, зад които всъщност държавата не застана.

На трети октомври получих официалното постановление на Софийска района прокуратура. В него накратко се казва, че след като няма реални заплахи за мен и близките ми (има се предвид заплахи за живота ни) и тъй като няма достатъчно факти за извършено престъпление от общ характер, преписката по случая е прекратена с постановление за отказ да се образува наказателно производство.

Мога, разбира се, да обжалвам. Не че ще има смисъл. Просто защото законите в нашата държава не предвиждат никаква отговорност за подобен вид терор.

Споделените с подробности и натрапени сексуални фантазии на някого, прожектирани върху спокойния ти, ежедневен живот - на теб и дъщерите ти (на двадесет и три и на седемнадесет) - не представляват тормоз според българското право. Нашият онлайн агресор може да си пише каквото си поиска и да ни разказва с най-големи детайли какво точно и как ще ни се случи - на нас ни остава само да се озъртаме като зайци по градските кьошета, да внимаваме в картинката, да се съобразяваме със страховете си и да си мишкуваме, защото така или иначе никой няма да се погрижи да ги премахне.

В България не просто сексуалният тормоз не се приема за такъв  - той дори предизвиква сластните усмивчици на властта! Някой иска да те е..е - какво толкова?! Радвай се, че си желана! Ликувай, че си в мокрите сънища на някого!

Дълго мислех преди да опиша всичко това. Давам си сметка, че затихналият ни имейл преследвач може и да се активира отново, приемайки моята открита реакция като покана за разговор, като диалог. Толкова по-добре. Защото в държава, която не може да предостави защита на гражданите си, винаги има и втори план, решение по „оня начин", паралелно правосъдие. Да, аз, журналистката, тази, дето трябва да се бори за правовия ред в своята страна, много добре го знам.  И ще го ползвам, разбира се.

Ден след официалното решение на Софийската районна прокуратура, се свързах с едни „момчета".

В случай на нужда, те са готови да ни защитят. Ще им платя, дори не е непоносимо скъпо. Не искам да знам методите им, въпреки че много добре си ги представям. Нямам нито свян, нито срам, нито гражданско чувство на законност и ред, пред което да свеждам глава. Направих всичко по адекватния в държавата ред. Изчаках четири месеца, в които всъщност можеше да се случи нещо ужасно. И в които е чиста случайност, че нищо не се случи. Някакъв болен мозък говори гнусотии за дъщерите ми. Един нестабилен откачалник си ги рисува в сексуални сюжети и онанира върху живота ни. След като за държавата няма престъпление, това е анархия. В анархията всеки се спасява сам. А когато става дума за децата ни, начините наистина нямат значение. И за вас нямат, нали? #metoo

*цитат от едно от писмата на интернет преследвача

 

Най-четените