Метафората за интернет като територия с власт, граждани и закони - последен ни даде повод да я използваме Владимир Путин, с неговия курс към затягане на виртуалния свят. В широко обсъждано телевизионно интервю за Украйна този месец той каза, че интернет изобщо си бил проект на ЦРУ.
Руската Дума прие закон, според който чужди уеб-компании се задължават да държат информацията си на територията на Русия, съответно - да я предоставят при нужда за целите на борбата с "тероризма". Широко обсъждат нашите руски приятели емигрирането на Павел Дуров, основател на руския аналог на Фейсбук - ВКонтакте. Той заяви: "Боя се, че за мен няма път назад. Особено след като отказах да си сътруднича с властите".
Едва ли всичко това ще учуди онези, които следят политиката на натиск върху медиите в четвърт-демократична Русия, както и изострянето на военно-политическата обстановка. Още по-груби удари нанесоха върху дигиталните комуникации застрашените от народния гняв арабски лидери през 2010. Комшята Ердоган, премиер на НАТО-вска Турция, отиде по-нататък, когато мрежата го притисна с корупционни разкрития.
Нещо повече. Разбрахме, че самият стожер на демократичния свят - САЩ, най-безсрамно използват монополното си положение в интернет, за да събират информация за планетата, и те пак в "борба с тероризма". С една дума от това, че едните ни се виждат добри, а другите - лоши не следва, че при едните интернет е свободен, при другите - в окови.
Просто дигиталният свят още не е достигнал до Вестфалския мир - онзи, който през 17 век полага основите на държавните граници в Европа. Едни завладяват нови и нови пространства, други преминават тайно граници, за да метнат на коня някоя девица, трети трупат армии и дрънкат саби.
Несъизмерими са самите идеи за това как трябва да е устроено новото пространство на виртуално съжителство. На една страна стоят уеб-суверенисти: там попадат не само Иран и Китай, но и демократична Франция, която неизменно се класира надолу по интернет свободи, защото настоява, примерно, операторите да отговарят за антисемитски обиди, отправяни от потребителите им.
На другата страна е неолибералната идеология: минимално управление от частни агенции от типа на неправителствената калифорнийска ICANN, която дава домейните. Според нея нужда от институции в интернет изобщо няма: правилата самовъзникват, а силните рано или късно се споразумяват да ги спазват.
Имаме и леко утопичната универсалистка идеология на световно дигитално правителство или поне нещо като световно ООН. Има и такива като България, където интернет се възприема като природа - когато излезе вихрушка, се снишаваме докато мине, после пак берем каквото намерим.
Трябва ли да се управлява интернет? Не бързайте със "самоуправление". Самоуправлението предполага развито общество, работеща правосъдна система, успокоени социални йерархии, активни граждани.
Там, където възникват идеи за национален интернет-суверенитет, обикновено виждаме неизкристализирали общества, които се държат с политическа команда от горе надолу. Няма да се учудим, че в Кувейт можете да отговаряте за нарушаване на "публичния морал" - така е и в реалното, и във виртуалното пространство.
В Китай, според "закона на 500-те", ако кажете онлайн някаква неистина и тя бъде препратена 500 пъти, отивате в затвора: дигиталният брояч тук просто облекчава работата на полицията, която и без това арестува за слухове.
Впрочем новите Путинови закони третират като "медия" и държат отговорен за невярна информация всеки блогър, който има повече от 3000 последователи /т.е. излиза, че тук са точно 6 пъти по-толерантни от Китай!/.
Друг тип въпроси поставя интернет от гледище на сигурността. Фигурата на Сноудън се превърна в емблема на разминаването между национални и интернет граници. За едни той е предател, за други - герой на глобалната публичност; а че въпросният герой потърси убежище тъкмо у врага на САЩ - Русия, прави проблема още по-труден.
Имат ли право лидери като Путин, Си Дзингпин или Хасан Рухани да охраняват сигурността на държавите си по същия начин като американците? Ще кажете, тези неща трябва да стават законно, но нали именно погазвайки закона и собствения си трудов договор, Сноудън изнесе информацията? И нали тъкмо това е проблемът на интернет - развива се толкова бързо, че законодателството е обречено никога да не успее да го урегулира?
Нека не се лъжем: държави продължава да има и политическата битка между тях, включваща следене, филтриране и шпиониране, продължава във виртуалния свят, при това с много повече ресурс, отколкото във времето на телеграфа, машината "Енигма" и фотоапарата, маскиран в ръкавелите. Но тя се крие зад медийно-идеологически пози.
Американците настояваха, че ултра-свободният интернет е човешко право и квинтесенция на демокрацията. Докато не гръмна "Уикилийкс", когато се оказа, че имали предвид не себе си, а другите. Днес същата идеологическа виртуозност представя Путин, когато легитимира своето суверенно право над мрежата с черезвичайната ситуация в Украйна.
Вярно е, че в случай на война комуникационните мрежи в една страна се поставят под контрол. Но защо се наложи да се стига до ситуация на война? Дали причината не беше именно вътрешна, сиреч - за да се затегне контрола над разпадащата се империя?
