„Боят изгражда, той не е да разгражда" - твърдеше един знаменит персонаж на Камен Донев с опит в обучението. Думите му до голяма степен изразяват нагласите на българите по темата.
Поне така ни убеждава едно актуално проучване на НЦИОМ, според което 68% от сънародниците ни намират пошляпването за добра практика и макар процентът на хората, които са против силовите възпитателни методи, да е 83, в представите ни шамарът си остава основно средство за изграждане на авторитет. Имаме си дори чисто нов термин за това: „минимално насилие".
Изследването на социолозите разбира се не е самоцелно; то илюстрира социалните настроения в навечерието на обсъждането на проектозакона за детето. Щом две трети от родителите посягат на децата, значи държавата носи сериозна отговорност; тя трябва да се намеси и да ги санкционира с помощта на умерена строгост.
Което на практика е повторение на същия порочен модел, само че на по-високо ниво. За да не възпитаваш децата си в силова субординация, ти самият ще бъдеш вкаран в нея. Това някак си трябва да научи подрастващите, че системата ги пази. Или иначе казано - с помощта на минимално насилие ще борим минималното насилие. Остава да го подкрепим и със социологическо изследване, в което 68% от запитаните ще подкрепят санкционирането на родители, докато 83% ще са против каквато и да е намеса в рамките на семейството. Ето ви сериозен социален парадокс.
Причината за него е, че на този етап държавата схваща ролята си на свръхродител по същия начин, по който смята, че не бива се процедира в семейството. Тя с голям ищах е готова благородно да наказва, защото се чувства в правото си, а и не се сеща за друг метод. В известен смисъл тя разглежда отношенията си директно с детето, не със семейството.
Според конституцията ни обаче детето е неразделна част от семейството. Новият закон е изключително важен документ, но уви, мнозина (включително и законодателите) забравят основната му задача. А тя е да осигури подходяща среда на хлапетата като поощри и подпомогне семейството, а не го плаши с размахан пръст. Иначе излиза, че отговорността за децата е държавна, а на родителите остават само задълженията. Всъщност трябва да е обратното.
Уви, от изследването на НЦИОМ така и не става ясно, каква част от семействата използват поощрението като възпитание. Това би бил интересен въпрос. Че умеем да шляпаме - в това спор няма, но дали притежаваме подкрепата и насърчението в учебния си арсенал на родители в достатъчна степен или сме го оставили на по-заден план - ето тук е драмата.
Ако процентът е нисък, няма как да очакваме чудеса нито от държавата, нито от законите й. И ще си се въртим в омагьосания кръг на минималното насилие с надежда боят да ни изгради като общество.
