Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Може и да си спестим прошката

Сантименталната ни култура ни диктува друго, но... Снимка: Getty Images
Сантименталната ни култура ни диктува друго, но...

Миналата седмица един мъж се блъсна в мен, докато се разхождах из центъра.

"Мръдни бе, идиот!" изръмжа той, предизвиквайки шокираните погледи на минувачите. Докато търсех полицай, на когото да се оплача, си мислех: "Що за озлобен малък човечец би се държал така?" Но ядът ми бързо премина и постепенно успях да преглътна обидата и смущението. Избрах да "обърна и другата буза" и да продължа напред.

Това обаче е нещо необикновено за мен - обикновено нося в себе си повече обвинения и обида, отколкото прошка

Преди почти 15 години убиха един мой много добър приятел. Убиецът се самоуби скоро след като извърши престъплението, така че нямаше възможност да се потърси справедливост. На погребението на моя приятел, свещеникът каза пред скърбящото семейство и приятели, че "никога не е твърде късно да започнем да мислим за прошката".

Бях изумен, както и сестрата на жертвата, която стоеше точно до мен. Едва бяхме започнали да се справяме с ужаса и несправедливостта на нашата загуба, а сега трябваше да слушаме и някакъв откачен поп, който ни насърчаваше да "пристъпим напред и да започнем да лекуваме раните си". Честно казано, в онзи момент бях готов направо да цапардосам свещеника.

Този странен момент се е запечатал в паметта ми. Това бе първата ми среща с вече вездесъщото движение на прошката. Основната му идея е, че единственият начин да преживееш убийството, изнасилването или нещо друго крайно болезнено, случило се на обичан от теб човек, е да простиш на извършителя на престъплението.

Това убеждение е успяло да набере сериозен брой последователи. В добрите стари дни само Господ можеше да дава прошка на човешките грехове, обаче сега всички ние изведнъж разполагаме с тази власт и благодетел.

В един уебсайт, носещ името "Дай прошка", читателите черпят от мъдростта на Джоан Лунден: "Задържането на гнева, неприязънта и болката в себе си ни дава единствено напрегнати мускули, главоболие и болки в челюстта от усиленото стискане на зъби. Прошката връща смеха и светлината обратно в живота ни".

Тази прекрасна мисъл изглежда представя преобладаващото мнение

Очевидно според основната част от хората, независимо какви гадости сте преживели, трябва да можете да простите на човека, който ви ги е причинил, за да преодолеете болката и гнева и да се върнете отново към един живот, изпълнен с непрестанен смях, шопинг и цветни коктейли.

През последните години станахме свидетели на редица актове на прошка между различни знаменитости. По време на едно от многото му изслушвания за условно освобождаване от затвора, убиецът на Джон Ленън - Марк Дейвид Чапман, смути своите събеседници с предположението, че неговата жертва вероятно щеше да му е простила до този момент. (Впечатляващото в случая е, че Йоко Оно, която като цяло е силен защитник на прошката, неведнъж е заявявала, че все още не е готова да прости на Чапман).

През 2010-а едно момче на име Конър Макбрайд простреля приятелката си в главата. Тя оцеля за няколко дни на животоподдържаща апаратура, през които успя да прости на своя убиец.

На 7 март т.г., около месец след арестуването на Оскар Писториус под обвинение за убийството на неговата приятелка Рива Стийнкамп, чичото на починалата красавица заяви пред CNN: "Искам да се изправя лице в лице с него и да му простя за това, което е направил. По този начин най-вероятно ще открия по-голям покой след случилото се".

Един от последните случаи на поразителна прошка е с изнасилването в Стюбенвил, Охайо

Миналия месец майката на жертвата на изнасилването шокира съдебните заседатели, когато каза на един от изнасилвачите, че му прощава. Макар и да съм силно несъгласен с нейната позиция, мога да разбера как е стигнала до нея. Потопена в културата на изцеление и всеобщ вселенски мир и вероятно изправена пред хленчещия и жално гледащ 16-годишен престъпник, тя вероятно се е почувствала длъжна да каже нещо.

Ала вместо да предлагам своята прошка, на нейно място аз бих дал на този младеж един малък, но много полезен съвет: "Ужасните деяния носят ужасни последствия след себе си. Трябва да приемеш наказанието си като мъж и чак тогава, когато вече си платил своя дълг на обществото, ще получиш шанс да изградиш отново живота си. И когато това се случи, по-добре не прецаквай шансовете си".

Лесно е да бъдат обвинявани лидери на общественото мнение като Опра Уинфри за насаждането на културата на лесната прошка, ала отговорността е в не по-малка степен в самите нас. Човечеството е станало твърде мекушаво и объркано. Предлагам да си поемем дъх и да опитаме да разграничим простимото от непростимото.

Като за начало: ако някой пиян идиот иска да се заяжда с вас заради цвета на обувките, които носите, може би пък не му обръщайте внимание и обърнете другата буза. Когато обаче сте изправени пред убийство или изнасилване, редно е да се позамислите малко повече дали прошката за такова нещо е заслужена.

Съзнанието, че някои действия са отвъд границите на простимото - Холокоста, убийствата, изнасилванията и мъченията на животни например - дава фундамент на съществуването ни. Всичко, което имаме на този свят, е нашият незначителен, крехък и нищожен живот. Ако неговото отнемане е простимо, тогава ставаме твърде уязвими и страхът, че всеки момент може да е последен за нас, неизбежно ни обзема непрекъснато.  

Ако пък погледнем нещата малко по-несериозно, тогава неминуемо стигаме до концепцията да имаш зъб на хората, които са те наранили

Силно вярвам, че тази практика е много по-малко натоварваща, отколкото Джоан Лунден и нейните фенове вярват. В някои случаи да имаш зъб на някого може да е доста ободрително изживяване.

Имам много хора в черния си списък и особено много обичам да си спомням за тях, докато тренирам. Откраднах си тази идея от едно интервю с Майкъл Фелпс. Той се мотивира в тренировките, спомняйки си за трудностите и нещастията, които са му се случвали в миналото. Ако се ядосаш, времето и потенето във фитнеса наистина минават по-леко.

Така че ако искате да се вдъхновите да довършите последните задачи за седмицата със замах, винаги можете да си спомните за незнайния крадец, който ви е свил портмонето с всички документи в градския транспорт, или онази кифла в офиса, която не престана да ви говори зад гърба. Нищо чудно тялото ви да се изпълни с непреодолим гняв и неприязън, но в това няма нищо лошо - носете този гняв с чест. Така де - няма нужда да прощавате на всички.

 

Най-четените