Детето, което непрекъснато искало да е някой друг | webcafe.bg
Webcafe

Детето, което непрекъснато искало да е някой друг

Зорница Аспарухова 20.12.2015, 19:08 (обновена 05.01.2016, 12:39)

1 от 5 снимки Назад Напред

Теодора Духовникова

Снимка: © Webcafe.bg

Теодора Духовниковa, която не е показала Народния театър на Силвестър Сталоун

Теодора Духовникова е от онези млади, вълнуващи актриси на театралната и кино сцена у нас в момента, които трудно може да подминеш. Освен красива, тя е талантлива, с позиция, мнение и начин на живот, който отказва да промени заради-някой-си.

Гледали сте я в „Дървото на живота" и „Под прикритие", а скоро и в новия български филм „Събирач на трупове".

С Теодора се виждаме в една мрачна неделя, след като тя е пропътувала половин България през седмицата и е играла на повече сцени, отколкото можеш да кажеш за една минута. Започваме с фреш, кафе, защото „едва се събудих тази сутрин", обяснява тя.

Теодора е като пика в почивния следобед на култово софийско заведение, в което само допреди няколко часа хора са си разменяли цигари, целувки, погледи и питиета. Тя е без филтър и без грим. Носи най-яките очила на света - „жестоки са, като маска направо", и говорим за всичко - от пиенето на бира и вино с приятели до нещата, които силно си пожелаваш и винаги се сбъдват.

Към колко часа ставаш сутрин и какво е първото нещо, което виждаш?

Ставам всяка сутрин в 7:15, вече дори преди да ми звънне алармата на часовника, това е вече биологична аларма, за да си изпратя детето на училище. И после си доспивам. Малко. После пак ставам, за да събудя другото дете и после вече не си доспивам, а директно отивам в театъра. (Смее се.) А какво виждам първо... Крачето на Бубето. (Дъщеря й - бел. ред.)

В какво играеш в момента?

Аз съм много щастлива в момента, защото всички представления, в които играя, много ги обичам и някои от тях са... според мен, малко нескромно звучи, но са едни от най-театралните неща, които могат да се видят. В хубавия смисъл. Например, проследната ни премиера в Народния театър - „Процесът против богомилите" на Маргарита Младенова.

С Владо Карамазов преди няколко дни си говорихме, че това е като „Междузвездни войни", но някаква много по-философска тема, обаче така, блокбъстърно направено, без това да е обидно. И много си го обичаме този спектакъл, защото не е лесно да занимаваш хората час и половина с някакви изключително духовни и библейски цитати и същевременно това да не им бъде скучно.

Чувстваш ли се известна?

Това е много странен въпрос. (Смее се.) Има едно видео във фейсбук напоследък, не знам дали си попадала на него, Камерън Диас има обяснява, че когато някой й казва: „Искам да бъда като теб. Искам да съм актриса. Искам да съм известна", тя винаги пита: „Защо? Защо искаш да си известен?

За мен като актриса известността е част от работата, аз не съм известна вкъщи, сред приятелите си и такива неща. Там си просто щастлив или не-щастлив. Така че за един актьор да е известен, това е абсолютно част от целия маймунджълък. Задължителна част от нещата. И всеки актьор, който ми каже, че не иска да бъде известен, просто не е искрен. Може да не му се е получило, но е много по-лесно да правиш нещата, които правиш, ако имаш популярност. Това е част от нещата. От играта да сме известни. Иначе съм си Теодорчето. (Смее се.)

Учила си в Класическата гимназия, кое е най-важното, което научи там?

Колко щастливи години от живота ми бяха това. И не само защото са ти детските и тийнейджърските години, а просто защото това беше едно много смислено училище. Дава смисъл в едни много трудни години от живота на всеки човек. От 14 до 18 е много важно в каква среда ще бъдеш. (Смее се.) Най-хубавото нещо, което ме научиха, е да имам своя гледна точка към нещата. Да уважавам авторитетите, но да не губя себе си.

Да не гледам на света, на произведенията на света, на изкуството или на политиката, или на каквото и да е през нечий други очи, а да се опитам сама да направя своята оценка. Своята лична гледна точка и извод.

В училище много се занимаваха с това. Например, можеше да защитиш някаква съвсем друга теза. Примерно, че хан Аспарух е пълен идиот. И щяха да го оценят с жест, ако ти просто се мотивираш защо. Няма да ти се разсърдят, защото говориш такива скверни неща. А развиваха точно това - да защитиш своята гледна точка и своята позиция. Аргументирано и интелигентно, без да обиждаш и без да нападаш. Това е нещо, което много ми вършеше работа в целия ми живот.

Ти каза, че младежките години са едни от най-важните в живота на един човек, твоите какви бяха?

Много хубави. При мен всяко нещо си е с времето. Не съм смесвала забавления, присъщи за други възрасти. (Смее се.) В гимназията бях по-вглъбена, по-духовна и проклети въпроси на света ме занимаваха. Опитвахме на тях да си отговаряме. После в НАТФИЗ, там ме вълнуваше театър, съвсем друго нещо. Няма как, то ти нямаш и физическо време.

И след това бяха едни от най-танцуващите ми години. Представи си колко пантофки съм скъсала в най-хубавите години на „Червило", „Ялта", „Метрополис" с хубавите си партита, много ходихме да танцуваме в Париж, в Лондон, в Барселона. И театърът, разбира се. И сега вече въобще не ми се излиза толкова много, просто защото съм си ги взела тези неща.

Сега вече ми е много важно с кого говоря, с кого вечерям или пия вино. Много ходя на театър, на балет, на някакви съвременни алтернативни пърформанси и това ме прави много щастлива. Вече не ми се вижда с хора на случаен принцип.

Просто да сме много и да е много весело, абсолютно трябва да знам кой ще видя, за да поискам да изляза вече. Мисля, че това си е естествената парабола. Много е тъжно да започнеш да се държиш като 15-годишен на 30. Някакси е нелепо и е карикатура, пък има много такива случаи около нас.

Какво те насочи към актьорството?

Много бих искала да отговарям по-готино на тоя въпрос. (Смее се.) Но просто аз така, от малка, исках да бъда актриса и непрекъснато играех. Пред огледалото, с часове. Или на масата. Преобличах се. Огромно удоволствие ми доставяше да съм някакви други хора. И така.

Отидох в детска театрална студия като малка. Майка ми и баща ми така са забелязали, че детето им не е добре. (Смее се.) И че непрекъснато иска да е някой друг и са я записали в детската школа „Сълза и смях" при Бончо Урумов, светла му памет, и после в Академията. Много естествено и плавно се случиха нещата.

Театър или кино?

Ако трябва да избера едно нещо, категорично ще бъде театърът. Но се чувствам най-щастлива, като ги имам и двете.

Между другото, повечето ти колеги казват театъра.

Почти няма актьор, който да ти каже обратното. Или трябва да има някакви супер нещастни спомени в театъра, нещо да не му се е получило и да са го отхвърлили, за да не го иска. Театърът е много мощен адреналин за актьора и всъщност доста по-голям критерий дали си добър като такъв, отколкото е киното.

Защото в киното твоят гаф и твоят недостатъчен талант, може да бъде замазан от много служби. Осветители, монтажисти, грим и всякакви такива неща. Докато в театъра, паралелният живот започва в седем, приключва в девет и нямаш право на втори дубъл.

Порасна ли българската телевизия, все пак си играла в „Под прикритие" и „Дървото на живота"? Промени ли се българската телевизия от едно време?

В момента по-тъжно нещо от това, което се случва в българската телевизия, особено в петък вечер и събота, няма.

Просто в момента, в който превключиш каналите на другите телевизии, като видиш за какви сериали става дума, за какви прекрасни токшоута, в които големи, истински звезди правят много интересни неща извън амплоато си... Ние тука с тия реалитита вече, просто ще повърна, наистина. Това не е възможно и не е реално. И аз разбирам, че вече тази отчетност за парите е много важна и рейтингът.

И за съжаление, големият рейтинг се гарантира от хора с доста невзискателни вкусове към това, което ще гледат, това ми е ясно. Но просто не може да бъде само това и да се гледат само безобразни неща, като тези „Истински истории" и такива глупости като „Ден и нощ". Евтино... Ако може вече и без пари да се снимат хорицата вътре, само за да те дадат по телевизора. Просто не може, хора. Наистина не може.

Аз съм далеч от мисълта, че телевизията трябва да възпитава. Други работи са по-важни от телевизията, за да възпитат едно дете - семейство, среда и така нататъка, но все пък телевизията е много важно нещо. Най-голямата медия в момента. И ние не може да си позволим просто ей така тя да бъде запълнена с някакви тъпотии и глупости. Така че нещо трябва да се случи, защото започва да става безобразно.

Ако градът беше история, как щеше да звучи?

Нашият град? (Усмихва се.) Аз много обичам София. Винаги, когато пътувам, много ми е приятничко като се върна тук. Въпреки че е мръсно, с някакви брутални архитектурни решения, затова много ме е яд. Защото наистина явно се полагат някакви усилия и се отделят пари този град да бъде реновиран и преремонтиран, и красив.

Но защо, Господи, тези проекти трябва да се печелят от хора, които явно нямат достатъчно вкус и визия. Може да имат огромно желание, не искам да ги обидя, но хората, от които зависи на кого да връчат някакъв проект за изпълнение, не виждат ли на кого го дават. Това са безобразно смешни неща, които се случват.

Иначе е една прекрасна идея този град да стане по-нов, по-модерен. Но някои от новите архитектурните решения на София са направо безобразни. Направо ми е неудобно. Обаче въпреки това, пак си го обичам.

Тези малките улички в центъра, малките кафенета, много ми харесват. Малките магазинчета, пекарните, малките ресторантчета, книжарниците. Това, което става в НДК много ми харесва. НДК, преди ако си спомняш, беше като някакъв базар за пантофи и лукуми. И в никакъв случай не можеш да кажеш, че това е Дворецът на културата. (Смее се.) Докато сега, всяка вечер се случват изключителни неща, свързани с култура.

„Перото", „ДНК" - новото пространство за пърформънси и театър. Изобщо един такъв особено приятен, вечерно-нощен живот пулсира в София. И това много ми харесва.

Кои са ти любимите градски места, на които можем да те открием?

Ами, аз съм малко консервативен човек спрямо заведенията, в които излизам и съм лоялен клиент - като ходя някъде, там си ходя, докато нещо не се случи, фрапантно. (Смее се.) Обичам „By The Way" много. То си е софийска легенда. Харесват ми и хората, които ходят там и винаги се чувствам добре. Харесвам и „Мементо". Особено там, до Народния театър, отстрани.

Сега чакам да свършат постите и веднага ще отида да видя Street Chefs - това е фургонът, в който правят бъргърите. Това е страхотна идея, много софийско и градско ми се струва. Обичам също така много малките италиански ресторантчета. „Carrusel" също. Някъде, ако трябва на по-шумно да се излезе, предпочитам там.

Ако животът нямаше филтър, как щеше да изглежда?

С всичките боклуци, изпадали в него. Не може. Трябва да има филтър за всичко. Трябва да имаш някакви спирачки, някакви граници, трябва да искаш да пропускаш някакви по-чисти неща, пък мръсните да ги задържаш и да ги изхвърляш. Образно казано. Филтърът е вътрешната взискателност. Важно нещо. И не искам да се лишавам от това. Иначе щяхме да сме някакви разпасани, мръсни животни просто.

Любимо място за „на по бира" с приятели?

На по бира? Аз бира много не пия, но вино обичам. Затова на вино с приятели... Обичам, когато съм с мои колеги, хора, свързани с театъра, да се смея на глупостите им, защото те имат страхотно чувство за хумор. И съм много щастлива, когато съм с тях, тогава се смея много. Толкова много се смея, колкото никъде другаде.

Колко са истински „Истинските ни емоции" днес?

Те са истински, но за съжаление мисля, че са повърхностни. Много сме повърхностни във всичко. Париж - какво стана, ревахме три дни и забравихме. Съдебната реформа - аа, ууу, мина, айде следащото.

Някой се е разделил с някого, три нощи цяла София цъка клюките и после въобще не се сещаш да се обадиш, да питаш тоя човек добре ли е, жив ли е, здрав ли е... Има ли нужда, нещо да му издухаш носа, да му занесеш портокали. За всичко. Малко сме такива, сеерджии станали. Точно, повърхностни.

Неделни християни, както се казва, обаче в модерното.

Ако можеше да си избереш роля и филм, които да изиграеш, кои щяха да са?

Аз роля никога не съм искала. Просто защото по-скоро съм искала да се срещна с хора. С режисьори или с актьори, с които да работя. И това ми е било винаги по-важно и по-вдъхновяващо. Това всъщност е най-важното нещо, когато решавам дали да приема един проект или не. Хареса ми много това, което сега стана с „Хамлет", с „Макбет". Такава класическа, Шекспирова пиеса или някаква друга, Чехов или нещо подобно, да бъде направено на кино. Да си бъде направено на филм, но в дължината и дълбочината, и многото говорене на театъра.

С коя световна звезда искаш да участваш във филм?

Аз искам да се оженя за нея. За Марион Котияр. Ако можех, веднага щях да се оженя за нея. Просто съм тотално влюбена в тази актриса и да, мисля, че с нея най-много искам да се видя.

А с колко световни звезди си срещала, знам, че си била в Кан, и кой ти е направил най-силно впечатление?

С много. То е малко разочароващо да ги видиш на живо. Както сигурно е разочароващо и нас да ни видиш на живо. Защото обикновено те са ниски, най-нормално облечени и така целият мит се развенчава. Защото когато човек е на сцена или на екран, има някаква особена магия в това. Ти си там някъде долу, нещо го гледаш, той е горе, в светлините, нещо преживява. Има някакъв ореол. А като ги видиш на живо даже е малко разочароващо, защото нищо звездно няма. И така трябва да бъде. Иначе кой, кой... (Смее се.)

Спомням си, че много се срамувах, снимах нещо със Силвестър Сталоун и той много искаше да го разведа из Народния театър. (Смее се.) Да му го покажа. А мен ужасно ме беше срам как ще ме видят всички колеги със Силестър Сталоун под ръка, който ми стига до тук. (Сочи си рамото.) И че ще ходя да му показвам гримьорните. И това страшно ме притесни и си измислих някаква ужасно безобразна причина, че това няма да се случи. Само си представих как ще ми се подиграват всички колеги. (Смее се.) Представи си ме, със Слай под ръка из гардеробните на Народния театър.

Искаш да ми кажеш, че си отрязала Силвестър Сталоун?

Дааа. Измислих си някаква жеското важна причина, поради която не може да му покажа Народния театър. Само си представих какви подигравки щях да отнеса и си казах, че това няма да си го причиня.

Какво четеш в момента? Пиеса, книга, сценарий може би...

В момента чета един сценарий за пиеса, за който е още рано да говоря. Малко е мрачна пиесата. Така на няколко пъти се опитвам да я чета и спирам. Чакам момента, в който ще мога да я възприема цялата. Става дума за бъдещ проект. Книга, за съжаление вече... Слаба богу, че съм чела толкова много. Но напоследък вече само във ваканциите мога да се отпусна и да чета книга, защото имам толкова много други неща да правя и не остава време.

Кое е последното нещо, което си пожела силно и се сбъдна?

Не знам. Аз, общо взето, като пожелая нещо много силно, винаги се сбъдва.

Тоест, всичко, което си искала ти се е случило?

Не всичко. Аз още много неща искам, но общо взето, когато нещо ужасяващо силно го искам, защото аз така искам, само за това мисля, само това е в мене, в кръвта ми, в ДНК-то, в мисълта ми, в съня ми. Докато върша някакви обикновени, битови неща, пак за това си мисля, и сигурно така предизвиквам някакви неща и то се случва. (Смее се.)

Коя е последната обществена тема, която успя да те развълнува?

Аз се вълнувам от много неща. За съжаление, все повече социални теми, с които преди въобще не съм искала да се занимавам вече много ме вълнуват. Например, темата с бежанците не ми дава мира, както и това, какво се случва в света в момента. Каква е точно идеята, има ли някакъв план, предизвикано ли е това нещо. Добро ли е, зло ли е. За добро ли е? Притеснявам се от голям световен конфликт. Много. Защото говоря с хора, които много разбират от това и се притеснявам.

Къде да те гледат хората тези дни?

„Солунските съзаклятници" е на 21-ви или 22-ри, на 28-ми е „Процесът против богомилите". На Нова година няма да играя. Миналата година на Нова година играхме и след това през нощта след представлението с Юли (Юлиан Вергов - бел. ред.) тръгнахме за Банско. Сам-сами по пътя. Една кола няма. (Смее се.) По нощите.

Спомням си, че дори искахме да спрем пред една бензиностанция да си вземем „Макдоналдс", ако случайно ни чукне Нова година в колата, да имаме нещо като трапеза. Е, добре, че беше затворено. Хората ни гледаха като луди. Как в 23:45, самотна кола спира на магистралата и влиза в „Макдоналдс", с някакви мъж и жена. (Смее се.) Луди.

Но тази година няма да играем и ще си бъда с приятелите. През новата година трябва да излезе новият ни филм „Събирач на трупове", много приятен се е получил, много интересен и срещите му досега с публиката са много добри. Нови пиеси и така. Ново начало.

Oще: актриса  билкова  български сериали  българско кино  дървото на живота  дъщеря  живот  интервю  под прикритие  софия  събирач на трупове  теодора духовникова 


Още от Градът

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Най-коментирани