Любовта към "Големия брат" | webcafe.bg
Webcafe

Любовта към "Големия брат"

Георги Марков, "Задочни репортажи за България" 07.09.2016, 12:52 (обновена 10.09.2016, 08:51)
георги марков

В памет на Георги Марков

7 септември 1978 г., Лондон. Българският писател, журналист и политически емигрант Георги Марков излиза от сградата на радио BBC и тръгва по моста Ватерло, за да премести автомобила си.

Докато върви по пътя си, е блъснат от непознат минувач, говорещ лош английски език, който сякаш случайно изпуска чадъра си, посяга да го вдигне от земята и изчезва с такси. Марков усеща внезапна болка в десния крак, но решава, че е резултат от инцидентния сблъсък.

Часове по-късно здравословното му състояние се влошава рязко. Приет е в болница на 8 септември, а след два дни неуспешни опити да бъде стабилизиран, Георги Марков изпада в безсъзнание. На 11 септември 1978 г. писателят умира от отравяне на кръвта.

Едва при втората аутопсия на тялото му се намира причината за внезапната смърт - сачма с микроскопични отвори, за която се подозира, че е съдържала отровата.

Датата на атентата срещу Георги Марков е знакова - рожденият ден на Тодор Живков, в чието близко обкръжение писателят е бил, преди да реши да напусне България през 1969 г.

38 години по-късно, истината за извършителя и поръчителя на убийството на Георги Марков остава официално неразкрита. Единственият заподозрян - Франческо Гулино, вербуван като агент "Пикадили" на българската Държавна сигурност - продължава да живее на свобода.

В памет на писателя публикуваме един от неговите "Задочни репортажи за България" - "Любовта към "Големия брат".

* * *

На площада пред драгалевската кръчма се появява някакво автомобилно чудовище. Това е последният модел на „Ферари", с муцуна, почти докосваща земята, и четири блестящи ауспухови тръби, щръкнали отзад. Колата е боядисана в яркозелено, пресечено от лимоненожълта лента.

Вътре мъж на средна възраст с левантинско лице се е облегнал удобно назад, пуши лула и самоуверено гледа нагоре към планината. Чудовището спира за малко на площада, като продължава внушително да ръмжи.

Народът от кръчмата изскача пред вратата. Аз и един приятел от киното се опитваме да обърнем неговия москвич надолу, та дано запали по инерция. Ала видели спрялата зад гърбовете ни чужда кола, ние унизено преставаме с усилията си да заставим проклетия москвич да се раздвижи. После се присъединяваме към народа пред кръчмата. Почти всички са излезли с чашите си и дълбокомислено гледат чудовището на „Ферари".

- Брей, да му се не види, какви автомобили почнаха да правят руснаците! - изтърсва многозначително моят съсед бай Генади.

По лицата на повечето пиячи преминава странна светлина.

- Като я погледнеш тая пущина, ще разбереш, че са я правили само в Москва! - продължава в същия тон един нисичък мустакат кооператор.

- И тоя, дето я кара, е руснак - забелязва друг. - Погледни му златните копчета на ръкавите, лулата, часовника... Чист руснак...

- Аз ти казвам, Боньо, че нито американците, нито германците, нито французите... никой не може да направи такова нещо! Само братята!

И сега един от тях се обръща към моя приятел, чийто москвич не щеше да запали, и му казва:

- А бе, Киро, колко пъти ти казах да не си купуваш автомобил от италианците!

Чуждата кола изчезва зад завоя по автострадата към „Алеко", пиячите се прибират в кръчмата, а аз и Киро възобновяваме бутането на москвича.

Тази сцена и множество други подобни сцени ми идват наум всеки път, когато чета в разни вестници, западни или български, за огромната, традиционна любов, която българите изпитвали към СССР.

Но ако за вестниците, издавани от режима в България, подобни твърдения са напълно обясними, то човек не може да прости късогледството, невежеството и безотговорните обобщения на западни кореспонденти, прекосили България по познатите официални маршрути, яли и пили за сметка на българското правителство. Повече от явно е, че посредничеството на властите и преводачите ги е лишило от истински контакт с обикновените български граждани.

Те не биха могли да доловят злъчната ирония на дипломатическите Драгалевци, нито биха могли да чуят така популярния въпрос: „Филмът хубав ли е, или е съветски?", нито да участвуват в разговори, където се показва истинското отношение на българите към „Големия брат".

Къде, как и в какво авторите на не една и две кореспонденции от България са видели любовта на българския народ към СССР, не е никак ясно. В най-добрия случай те посочват няколкото исторически паметника.

Ала което е още по-досадно, същата тази песен за вечната любов на българите спрямо Русия се е превърнала в едно от най-неверните, заблуждаващи клишета, с които западни граждани често характеризират България.

„Вие, българите, обичате Русия", обобщават хората със същата категоричност, с която твърдят, че турци и гърци се мразят смъртно.

Не мога, меко казано, да не изразя недоумението си, че на цял народ се приписва нещо, в което дори най-фанатичните привърженици на СССР в България се съмняват. Затова на мене ми се иска да хвърля по-подробен поглед върху тази българска любов към Русия, за която, ако не бяха въпросните вестникарски материали, така и нямаше да зная.

Най-напред трябва да се каже, че на Запад, и главно в англо-американския свят, не се прави съществена разлика между понятията Съветски съюз и Русия. Върху първите страници на най-видни западни вестници четем „Русия реши...", „Русия заяви...", „Русия...", когато явно става дума за Съветския съюз. Ако за мнозина западни граждани думата „руско" е близък синоним на думата „съветско", българите са от малцината жители на планетата, които знаят много добре разликата.

Между българския и руския народ съществува известна историческа връзка, която до някаква степен е предопределена от славянското родство, православното християнство и подобието на езика. Но връзка от такъв род не значи по никакъв начин любов.

Исторически погледнато, Русия дължи езиковото и християнско-културното си развитие на средновековна България. Колкото и да се опитват съветските историци, не могат да заличат историческия факт, че кирилицата, на която те пишат, тръгна от България, и че когато българската книжнина беше в разцвет, техният княз Светослав беше почти дивашки главатар.

Историкът трябва силно да измъчи фантазията си, за да докаже, че до 19 век името Русия е значело нещо в живота на българина, че е предизвиквало въобще някакви чувства.

Легендата за християнина Дядо Иван, който би се притекъл на помощ на поробения си християнски брат, се създава през миналия век и укрепва особено след Кримската война. Едновременно с нея може да се говори и за проникване на новосъздадената след Пушкин руска литература и култура. Действително очите на мнозина българи под турско робство са били обърнати с надежда към Русия. Тази надежда се е уповавала главно на християнската вяра като противопоставяне на мохамеданския поробител.

Излишно е да споменавам, че голям брой български младежи се учат в Русия по онова време и стават, така да се каже, жива връзка между двете страни.

Но по-далновидните от тях, и специално Ботев и Каравелов, са разбирали добре илюзорния характер на християнските надежди към Русия.

Те са виждали, че на намиращия се в голяма мизерия, невежество и безправие руски народ му е било все едно какво става отвъд Дунава.

Ботев, който е бил свързан с руските революционери от онова време, е разбирал, че потисничеството в почти феодална царска Русия е било равно на потисничеството, упражнявано от Отоманската империя. Съчувствия, симпатии и състрадания към българите са били изразени от представители на руската интелигенция, особено от панславистката й част, но те едва ли са откликнали в душите си на руските маси.

Освобождаването на България от руската армия е грамаден исторически факт. Но нека не си затваряме очите пред истинското обяснение. Любовта е най-пренебрегнатото чувство в света на политиката.

Освобождението не бе резултат на всеруска хуманна експлозия, състрадание и любов към нещастните българи, а резултат на рационална империалистическа политика.

Всеки сериозен човек би се засмял на патетичните описания как руските генерали се били трогнали от съдбата на набитите на колове априлски въстаници. Така че освобождаването на България не беше въобще цел на войната от 1877/1878 година, а само резултат от нея. Въпреки тази хладна истина признателността на българите към Русия бе най-голяма и бе изразена всестранно. Множеството паметници са свидетели на тази признателност. Това обаче не попречи 28 години по-късно българската армия да се сражава срещу руската в Първата световна война.

Онова, което представлява самата същност на връзката между българи и руси, не е митологичната любов между непознаващите се граждани на двете страни, а преди всичко влиянието на творческия гений на Русия през втората половина на 19 и началото на 20 век. Новоосвободена България попада в климата на невероятния разцвет на руската литература, музика, живопис. Младата страна заварва Достоевски жив, съпътствува още десетилетия Толстой (който в предсмъртните си дни ще поиска да избяга именно в България) и Чехов, откликва на вълненията на твърде бурната напредничава руска интелигенция.

Лесно могат да се проследят множество плодотворни руски влияния в българската култура. Те продължават и по-късно - въпреки различните политически курсове на двете страни.

Но за истинското, реалистичното отношение на българите към руската държава и на последната към българите свидетелствуват много съвременници. Може би всичко това най-добре е изразено в Симеон-Радевите „Строители на съвременна България". Достатъчно е човек да прочете описанията на събитията, последвали Освобождението, за да види колко бързо угасва не само възторгът от Русия, но дори и чувството за признателност.

Защото Русия се опитва да третира младата страна като марионетка и като че всички игри, машинации, вмешателства, нестихващи интриги на руската администрация са само предвестник на онова, което ще стане след Втората световна война. От Симеон Радев, Захари Стоянов и много други източници ние виждаме, че антируското чувство в България е било най-широко разпространено и в някои моменти е надвишавало предишното антитурско чувство.

Във връзка с това книгата на Симеон Радев не бе преиздадена дълги години след идването на комунистите на власт. И когато най-после бе издадена, според съвсем неотдавнашен коментар на виден български критик, тя се е превърнала днес в настолна книга на почти всеки български дом. А тя е по същество антируска книга. За каква проруска любов в България ми говорят западните кореспонденти?

Пак искам да подчертая, че трябва да се прави най-категорична разлика между отношението на българите към руската държава, от една страна, и отношението им към руската култура, от друга страна. Що се отнася до отношението към руския човек, както ще видим по-нататък, то с нищо не се отличава от отношението към другите народи по света, което винаги е било отношение на толерантност и уважение.

Ако може да се говори за някаква определена и здрава традиция в българския народовластен бит, това е именно чувството на искрени симпатии, толерантност и уважение към хората от всякаква друга националност.

Аз мисля, че българите, както в миналото, така и днес, са едни от най-толерантните спрямо чужденците хора по земята.

Българите не познават расови или религиозни погроми, не познават шовинистични изстъпления - дори в дни на най-горещ национализъм. Българите винаги са живели в най-добри отношения с малцинствата в собствената си страна - турци, цигани, арменци, евреи, гърци и т.н. Още у Вазовите „Чичовци" човек долавя духа на приятелско разположение спрямо другите народи, който сякаш е неизбежен от любознателността.

Българите и от по-старо, и от по-ново време винаги са се възхищавали на хубавото у другите народи, без значение какви са били междудържавните отношения. Така че не може да се говори за някакви специални отношения на българите към Русия. Специални отношения може да са имали ограничени русофилски кръгове между политиците или проруски настроени офицери, но обикновеният българин едва ли някога се е оставял да бъде увлечен в такива тесни отношения.

Природната му мъдрост, чувството му за реализъм и още по-важното чувство за справедливост са уеднаквявали отношението му към всякакви народности, от американци до араби, от германци до китайци.

Изхождайки от чисто народната психология, ние виждаме, че не е възможно, нито е било възможно българинът да дари със специални предпочитания други народи.

Ето че нито аз, нито пък който и да е друг автор, когото познавам, може да се нагърби със задачата да определи към кого българите изпитват по-приятелски чувства - сърбите, гърците, турците или румънците. Най-правдоподобният отговор е, че това чувство е еднакво към всичките, без оглед на едни или други исторически факти.

Признателността на българите към Русия за освобождението им и почитта, отдадена към хилядите руски войници, загинали за българската свобода, са нещо, което е намерило своя израз в историческите паметници и увековечаването на дадени имена. Но сантименталното чувство за някаква вечна любов и привързаност, което е, разбира се, за сметка на отношенията с други народи, са блудкава литературна измислица, подходяща само за верноподанически междудържавни телеграми.

Но ако отношението към Русия може да се разглежда все пак в светлината на историческата признателност и културното влияние, то отношението към СССР, съветския строй, съветската култура и съветския човек ни връща неспасяемо на драгалевския площад при многозначителната ирония на селските коментатори.

* * *

Без съмнение младата съветска държава през двайсетте и началото на трийсетте години е имала много възторжени поклонници и приятели из цял свят. Леви идеалисти от всички страни, в това число и България, са се опитвали да виждат в звездата над Кремъл символ на осъществените мечти за социализъм и комунизъм. Предполагам, че просъветските чувства на комунистическата интелигенция в България са били точно толкова силни и фанатични, колкото тези на комунистическата интелигенция в Югославия, Гърция, Франция, Италия и така нататък. Доказателства за това има много и човек днес немее пред снобската слепота на най-видни интелектуалци, като Андре Жид, Уистън Оден, Стивън Спендер и други, които са се възхищавали дори на масовото унищожение на хора в сталинските чистки през трийсетте години.

Във въображенията на мнозина млади българи с прокомунистически убеждения СССР беше ни повече, ни по-малко земният рай, съветският строй - идеалният пример за бъдещото устройство на света, Москва - най-красивият град на земята. Хората обожествяваха дори мустаците на Сталин.

- Аз вярвам на този свят само в мустаците на Сталин - казваше моят учител в Първа мъжка гимназия Раденков.

Моята връстничка Любка една вечер преди 33 години ми каза с най-искрен възторг:

- Искам да живея в Москва и искам да умра в Москва. Това не е град, Георги. Това е сърце!

Но само десет години по-късно комунистката Любка желаеше никога да не е казвала тези думи.

По време на войната мнозина български антифашисти са се борили и умирали с името на СССР на уста. В искреността на тяхната фанатична любов към страната на строящия се комунизъм не може да има никакво съмнение. Но пак подчертавам, че навред по света просъветските среди подхранваха и раздухваха докрай този романтичен, красив образ на СССР до такава степен, че бъдещото сблъскване с реалността беше неизбежно болезнено. От казаното дотук става ясно, че не може да се говори дори в онова време за някаква специфично българска любов към Съветския съюз, която да има по-дълбоки или по-специални корени.

Чувствата на българското прокомунистическо левичарство към Русия бяха неразделна част от чувствата на цялото прокомунистическо левичарство на света.

Спомням си добре твърде неочаквания шок, който получиха мои приятели - комунисти и ремсисти, при първата им среща със съветската армия.

Външният вид на червеноармейците, техните обноски, цялото им отношение говореха за груба, полуграмотна войнишка маса, безкрайно далече от идеализираните представи за високосъзнателни борци за социализъм.

Както и на друго място в тези репортажи разказах, нашите комунисти не можеха да повярват, че това беше Червената армия, и ни обясняваха, че това били татарски, узбекски и азербайджански части. Ала още доста време преди навлизането на съветската армия в България романтичното очарование на СССР бе започнало да намалява в средите на по-проницателните и по-чувствителните комунистически функционери. Известна е историята с политкомисаря на бригадата „Чавдар", поета Веселин Андреев, който, като научава за смъртта на брат си, загинал при чистките в СССР, напуснал за известно време другарите си в планината и едва не бил обявен за предател.

По много линии партийните функционери в България са започнали да долавят доста ясно истината за комунистическия рай, но те, поставени между два огъня, не са имали никакъв избор, освен да продължат да бъдат това, което са били.

Що се отнася до широките народни маси в България, няма никакви сериозни доказателства за ясно изразена любов към СССР в периода между двете световни войни, нито пък по време на самата война.

Дори когато сравняваме посрещането на двете армии, влезли в България - германската и съветската, ние не можем да си затворим очите пред далеч по-топлото и сърдечно посрещане на германците. Така че всякакви исторически претенции за любов към СССР преди войната трябва да бъдат ограничени до малобройното прокомунистическо движение.

Абсолютно невярно е такава любов да бъде приписвана на цял народ.

В най-добрия случай може да се приеме, че гражданите на царство България са осъмнали на Девети септември 1944 година с чувството на тревожно любопитство към Големия брат - роднинство, за което дотогава те не са и подозирали.

Оттук нататък всичко щеше да зависи от поведението на неканените гости и техните български приятели. Ако може да се говори за определени чувства на масите спрямо СССР, то те бяха изградени през първите няколко години, последвали войната. До това време съдържанието на думата „съветско" в българския речник бе твърде неясно. Днес няма зрял българин, който да не знае много точно съдържанието на същата дума, независимо от неговите политически или партийни разбирания.

С името на СССР бяха свързани всички последвали събития в историята на българите, за които аз се опитвам да разказвам в тези репортажи.

От стъпването на съветските войски в България, от установяването на напълно подчинено на Москва правителство до ден-днешен, доколкото аз знам, българската история бе писана от съветски ръце. Това, разбира се, не снема отговорността от българските граждани, взели участие в тази история.

Когато невежи или предубедени журналисти откриват днес някаква особена българска любов към СССР, аз бих ги запитал дали техните народи биха се влюбили много в чужда сила, която нахлуе в страната им, наложи промени в угода на своето господство, проведе жесток, кървав терор, избие, унищожи или затвори всички ония, който не искат да бъдат конформисти, ликвидира всякакви граждански и политически свободи, икономически безмилостно ограбва в течение на години стопанството и наложи пълно подчинение във всяка сфера на човешката деятелност? Какво чувство, според тези журналисти, би било най-реалистично? Приятелство?

Не искам да повтарям неща, които вече многократно са казани в тези репортажи. Нека само най-общо сумирам изграждането на чувството спрямо СССР през онези първи следвоенни години.

Когато Червената армия нахлу в България, тя беше независима страна, обвързана по волята на нейното правителство с един от воюващите лагери. Равнището на българския материален и духовен живот по това време в много отношения превишаваше този на самообявилите се освободители, или с други думи - нямаше нищо за освобождаване.

Комунистическата партия и просъветските граждани в България бяха незначително малцинство. Без съветската армия, при свободно демократично развитие на нещата, това малцинство едва ли някога би се добрало до властта.

В последвалите години СССР и неговите агенти в България, някои от които - съветски граждани, съумяха в голяма степен да създадат всеобщо чувство в страната не само срещу СССР, но дори и срещу класическата признателност и връзка на българите с Русия. Целият терор и ужас на сталинския период, деградирането на българските граждани почти до нивото на феодален крепостник, непознатото в българската история страхотно безправие и произвол, смазването на националната интелигенция, обезличаването на народната култура, вилнеещият страх от Държавна сигурност, венцеславенето на чужда страна и чужди ръководители - всичко това за всеки български гражданин, партиец или безпартиен, е свързано със СССР.

Думата „съветско" в края на 40-те години и началото на 50-те беше синоним на „ужасно", „отвратително", „омразно", „долнокачествено", „грубо", „срещу ръжен не се рита", „тиранично", „цинично", „блюдолизническо" и т.н.

Струва ми се, не мога да твърдя, че единственото масово чувство, изразено от българския народ спрямо друга държава, е това спрямо СССР, и то, най-меко казано, е чувство на неприязън. В своето вътрешно отрицание на всичко съветско българските граждани проявиха неприсъща тям пристрастност. Дори интересни явления в съветското кино през петдесетте години биваха отминавани от българския зрител с ненавист и презрение.

Българските читатели показаха пълно пренебрежение към съветската литература. При много мои срещи с читатели почти непрестанно, било открито, било езоповски, ми беше подхвърляно колко не-интересна, долнокачествена била съветската литература. Стигна се до нихилистично отричане дори на безспорно крупни постижения на съветската класика.

Българските власти прикриваха това чувство с отчети за организационни мероприятия, като колективно четене на съветски книги или колективно ходене на съветски филми.

В маса училища ученици съзнателно не искаха да учат руски език.

Отношението към съветската наука също бе предубедено презрително. За това много допринесе развилнелият се руски шовинизъм при Сталин, когато ние узнахме, че не Гутенберг бе измислил печатането, че не Лавоазие бе измислил закона за съхранение на веществото, че не Стивънсън бе измислил локомотива, че не Маркони бе направил радиото, а цяла галерия от неизвестни дотогава руски гении бе свършила тая работа много по-рано. Всичко значително на този свят бе измислено от руснаци.

И хората в София казваха, че и Адам и Ева сигурно са били руснаци. Великоруският шовинизъм в онези години променяше исторически факти най-произволно, сякаш да докаже основите за някакво расово превъзходство на съветските хора.

Трябва да кажа, че в своите антисъветски чувства мнозина граждани в България отказаха да повярват, че Гагарин наистина е летял в космоса.

Докато не дойде категорично потвърждение от чуждите радиостанции, аз чувах множество подмятания, че полетът в космоса е бил трик. Точно в годините след раз-венчаването на култа към личността сякаш всеки даваше израз на своето истинско чувство спрямо СССР.

В производството, според мен съвсем заслужено, лошата слава на съветските машини идваше от тяхното лошо качество.

„Тоя съветски боклук го хвърли в реката!" - викаха работниците един на друг и сякаш бяха щастливи, че долнокачествената бормашина или преса им даваше основание да изразят презрението си към СССР. С течение на времето огромното мнозинство от българските специалисти писнаха срещу съветското оборудване на предприятията и до голяма степен наложиха внедряването на западна технология.

Присъствието на съветските съветници в разни области също бе повод за ирония.

„Ако искаш съвет, иди да се посъветваш със съветския съветник!" - тази тавтология беше израз на твърде определено чувство.

Висши служители от външната търговия неведнъж се оплакваха от арогантността на техните съветски партньори. Технически специалисти не искаха да имат вземане-даване със съветски съветници. Особено силно бе разочарованието на млади комунистически идеалисти, които заминаха да се учат в СССР веднага след войната. Мнозина от тях по-късно (когато можеше да се говори срещу Сталин), изведнъж изляха дълго напластявано чувство на горчивина и разочарование.

Няма да забравя колко смаян бях, когато видна партизанка ми декларира, че е била ужасена и потресена от онова, което е видяла в Москва.

През всичките ония години имаше едно място, където българските граждани можеха безнаказано да изразяват истинските си чувства спрямо СССР.

Това бяха спортните състезания, в които участвуваха съветски отбори. Без никакво значение срещу кого играеха съветските отбори и как играеха, българската публика винаги викаше срещу тях.

Бил съм на много мачове, футболни, баскетболни, волейболни, когато публиката е освирквала и дюдюкала срещу съветски спортисти дори при не много сериозни техни нарушения. Стремежът на съветските футболисти, особено в първите години след войната, да постигнат победа на всяка цена и с всички средства доведе до презрението и ненавистта на цялата българска публика, включително партийната.

„Кучкари", „секирджии", „касапи" бяха епитети, с които никой друг чужд отбор не е бил удостояван. Българските запалянковци особено ненавиждаха съветските отбори, защото вярваха, че резултатите от мачовете с тях са предварително нагласени. В София дълги години се разказваше, че загубите на българските футболисти от съветските на две последователни олимпиади са били „по заповед".

Поради яркото антисъветско отношение на българската публика се стигна до период, когато гостуванията на съветски отбори бяха напълно прекратени.

Всеобщото антисъветско чувство в България беше най-ярко демонстрирано в периода след 1956 година. Тогава сякаш единодушно се стигна до отричане на всичко съветско. Дори в най-партийни среди се смяташе за неуместно да се славослови СССР и да се говорят хубави неща за съветската култура, наука или технология. Спомням си добре, че когато разказвах всред високопоставена партийна компания за чудесния филм на Тарковски „Иваново детство", всички ме слушаха със снизходителни усмивки, сякаш се опитвах да правя евтина политическа пропаганда. Друг път, когато на връщане от Москва казах, че съм си купил съветско радио, пак партийни другари подметнаха: „Щом искаш да си имаш радиоточка."
Радиоточки се наричаха високоговорителите, които предаваха програмата само на Радио София.

Но нека тука пак подчертая, че цялото това отношение се отнасяше до съветската държава и нейните атрибути, но не и до хората в СССР. Спрямо тях българите обикновено изразяваха чувство на съжаление. Движещите се в стадно единство съветски туристи из България биваха посрещани по-скоро със съчувствие и жал.

„Те са по-големи нещастници и от нас!" - казваха хората.

Ето че се мъча да си припомня поне един мой познат от всички хора, с които животът ме беше срещал в течение на толкова години, за когото да мога да кажа, че е обичал искрено СССР. Странно, но може би единственият, у когото имаше някакви проблясъци на подобно чувство, беше моят най-добър приятел, поетът Стефан Цанев. Но струва ми се, че той обичаше някакъв друг, негов си Съветски съюз, който беше много, много различен от истинския. И това се вижда в забранената му поема за Съветския съюз. Освен него аз не помня нито един (включително първи партийни ръководители и служители от Държавна сигурност), който да е изразил този вид любов, за която говорим.

Слушал към много славословия за Съветския съюз, добри и лоши оценки за разни неща, декларации за фанатично следване на съветската линия, превъзнасяне на съветски постижения, клетви за вярност до гроб, но никога не съм доловил чувството на топлота и обич, което характеризира любовта. У най-отявлени привърженици на СССР съм откривал определено чувство на безпокойство и напрежение, когато се е говорело на съветска тема. Нормално всеки я избягваше, което едва ли беше доказателство за любов.

Може би най-поривистото обяснение на отношението към СССР бе декларирано от мой познат, важен служител във важно ведомство, който веднъж каза:

„Всичко, което имам, всичко, което съм, го дължа на СССР. И въпреки това някои работи не ги разбирам...!"

Постепенно антисъветската вълна стихна и чувството на ненавист премина в апатия. За огромното мнозинство от хората България е „продадена" на СССР завинаги и докато съветската държава съществува, нищо не може да бъде променено. Интересът към СССР, позитивен или негативен, също изчезна, сякаш българите се стараят да забравят съществуването му, както инвалид се опитва да забрави липсващия крак.

Но това не е никак лесно, защото СССР е задължителна част от българския живот и твърде осезателно напомня за своето съществуване.

Oще: in memoriam  георги марков  задочни репортажи за българия  кой е георги марков  писател  русия  русофилия  ссср  съветският съюз 


Още от История

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 11.05.2010, 18:26

10 Крив Макарон | 16.09.201617:49

Ще дойде време, и ще говорим по същия начин за "новия голям брат", който открай време толерира най-мутренските управници на България!
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 07.01.2016, 12:46

9 7 | 11.09.201615:48

>Това, разбира се, не снема отговорността от българските граждани, взели участие в тази история.

Да, това е основната разделителна линия в нашето общество и до ден днешен.
Позицията на щрауса няма да помогне никому. Доблест трябва.
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 26.07.2011, 17:30

8 Люба6а | 11.09.201603:36

има го това нещо-и Запада се осра,но това е последствие на експеримента с Русия.Зас съжаление Световният Комунизъм е на път да победи:чифутите си играят картите безпогрешно(пък и държат във финансова примка всички) Бесен
   

оценка

+0 -0

Регистриран на: 07.04.2014, 19:50

7 dedo adji | 07.09.201622:42

Един от точните, право в десятката репортажи на Г. Марков. Напомня ми 70-те, когато си направих кефа да изгоня един съветски специалист от станцията си в Девня. При това напълно безопасно, апаратчиците бяха кът, аз сам въртях станцията при щат 3-ма души, без да съм вързан с жителство, жилище и други прелести на соц. крепостна система. А са ме разсърдили, а съм си взел шапката и една смяна се оголва.
Рядко имах търпение да изслушам цяло предаване на ВВС или свободна европа при смущенията, които партията създаваше. По-късно, когато излязоха печатно, ги прочетох всичките, и не мога да се осввободя от едно чувство за нещо изкуствено, без да мога да посоча нито един фалшив факт. Тук срещам цитата на Пезев, неизвестен за мен преди, който ме навежда на мисълта, че Георги Марков скоро е прозрял, че алтернативата е от трън на глог.
   

оценка

+2 -2

Регистриран на: 27.12.2013, 17:24

6 Dear Ivan | 07.09.201622:37

Някои сме наясно с капиталистическата любов към човека. Същата, дето ни е продала на Сталин, за да са си добре там и да не ги безпокои. И с интелигентността на капитализма също сме наясно. И сега ги гледаме какво представляват.

А Георги Марков е един много добър писател с много ясна и задълбочена мисъл и точни думи. Това са качества, независимо от темата, по която пише един писател.
   

оценка

+1 -1

Регистриран на: 28.09.2010, 14:22

5 Pavur Pezev | 07.09.201621:53

едно нежно цитатче от писмо на Геша Марков:''Ако комунизмът някога дойде на Запад, уверявам те, че техните диктатури ще бъдат далеч по-отвратителни от нашите, източните. Но ако не дойде, причината за това ще бъде, че техните обществени форми са по-съвършено неморални и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието,основите на несправедливостта са много по-дълбоки и парфюмът на демагогията (за да прикрие миризмата на лайната) – много по-силен” ( с. 225).
Това писмо на Георги Марков опровергава натрапваната години наред от двете хипотези за смъртта му представа за него като за обикновен антикомунист-пропагандист, според едната искрен, а според другата престорен. Категоричното му отрицание на комунистическата тоталитарна система не подлежи на съмнение, но от писмото става ясно, че той не е имал много добро мнение и за капиталистическата фарисейска система, по понятни причини носил го мълчаливо в себе си.

http://e-vestnik.bg/21673/za-georgi-markov-antikomunizma-i-prezidenta-plevneliem/
   

оценка

+5 -2

Регистриран на: 26.08.2011, 17:11

4 Svelini | 07.09.201621:14

Много ми е интересно защо точно темата за "големия брат" са избрали редакторите , за да отбележат годишнината от смъртта на Г.Марков. Бях тинейджърка, когато родителите ми слушаха BBC и Свободна Европа и си спомням много добре гласът на Г.Марков, защото звучеше добре сред другите между, които имаше доста олигофренски. Мисля, че има много по- добри от този репортаж. Определено считам, че българите не мразеха руснаците като хора, а мразеха политиката на СССР спрямо България. За мен ГМ като писател не представлява интерес и считам, че интересът на другите е породен от интересната му съдба и животът му до известна степен на авантюрист.Съжалявам, ако се раличава моето мнение от това на другите.
   

оценка

+1 -4

Регистриран на: 27.12.2013, 17:24

3 Dear Ivan | 07.09.201619:08

Шами, не допускаш ли, че някой може да не харесва руснаците (както и аз не ги харесвам) и да го казва, без връзка с американците (които също никак не харесвам) и без да прави пропаганда за тях?
   

оценка

+5 -0

Регистриран на: 18.12.2014, 19:07

2 Шамито | 07.09.201616:01

Значи сачмата работи.И се чудя защо ИДИЛ досега не го е приложила.Финно и ефективно.Но май и МАНИПУЛАТИВНО.Ало зомбита.МИСЛЕТЕ.
   

оценка

+0 -2

Регистриран на: 07.02.2011, 02:08

1 Gastaroll | 07.09.201615:05

Най-накрая да публикувате нещо стойностно. Добре че е Георги Марков да отсрами днешната "журналистика"
   

оценка

+6 -0

Най-коментирани