Да се влюбиш във Варна. Два пъти | webcafe.bg
Webcafe

Да се влюбиш във Варна. Два пъти

Цветелина Вътева* 08.05.2016, 11:43 (обновена 19.07.2016, 07:30)

1 от 13 снимки Назад Напред

варна

Поглед към катедралата

Снимка: Румяна Полизова

Първото, което трябва да знаете за Варна, е че тя е много далеч. Повярвайте, ходила съм до Мачу Пикчу. За да стигнете до древния град на инките в Перу, трябва да вземете такси до летище София, оттам имате час и половина полет до Мюнхен, 12 часа полет до Сао Пауло, 5 часа полет до Лима, час и половина полет до Куско, 20 минути с бус, час с автобус, 4 часа с влак и още 15 минути с друг бус.

И все пак, Варна е по-далеч.

Другото, което трябва да спомена, е, че имам дълбока емоционална връзка с този град. През юношеските ми години, тя се изстреля от единия полюс в другия, забърсвайки по пътя си спомени, свързани с паническо влюбване, коктейли "бензин" на Обсерваторията, бесни танци по плажа, лакомо целуване в Морската градина, среднощни драми на крайбрежната улица с дискотеките, бягства от възлюбения в полунощ, престои в болница, изневери, неизлечими махмурлуци и боб чорба на плажа "Трифон Зарезан".

Затова, когато самоотвержено реших да прекарам великденските празници в морската столица, се вълнувах като пред среща с бившо гадже: чудех се дали ще се влюбя отново, дали още ще го мразя, или вече ще ми е по-безразличен от прогнозата за времето в Кърджали.

След безкрайното шофиране по пътя София-Варна, миризмата на сол започна да щипе ноздрите ми малко след отклонението за Девня.

Спускане по булевард "Владислав Варненчик", завой наляво от катедралата, минаване покрай пазара с пресни бадеми и орехи и един магазин за булчински рокли и voila.

В апартамента на приятелите ми съм. Няма връщане назад. Има, но, както казах, Варна е много далеч.

Първата гледка, която ме кара да мисля, че не съм сбъркала да дойда отново, е тази от балкона: осветеният връх на катедралата, около който гларусите с размер на малки мечета се въртят, сякаш изпълняват някакъв ритуал. И нощта настъпва.

Тиха, морска, почти светла, Варненска.

Със събуждането очаквам приятна изненада тип паническа атака "от немай-къде", подранил морски вирус или земетресение. Не се случва нищо.

Но тъй като още се страхувам да се разходя из местата - мини, на които, стъпвайки, ще трябва да очаквам взривяване на спомен, когато си отдръпна крака - тръгваме към Калиакра.

По пътя има само румънски коли, а на крепостта - изненада! - само румънци. Морето прилича на окото на Антъни Хопкинс - синьо, спокойно, знаещо.

Нос Калиакра по нищо не отстъпва на редица туристически дестинации извън България, само дето в този ден има само шепа румънци. Надявам се, че е от сезона.

Менюто в мидена ферма "Дълбока" предизвиква у посетителя адски гняв, че не притежава минимум три стомаха като Алф, а обстановката е толкова идилична, че дори птичите екскременти, които падат наоколо като ситен дъждец, са по-скоро част от атмосферата, но не и пречка за стотиците (да, стотиците) хора, седнали почти в морето и доволно набиващи миди.

Обратно във Варна.

Денят си е отишъл, а вечерта най-сетне съм събрала някаква мизерна доза смелост да се спусна в центъра.

Словосъчетанието "среща на часовника на театъра", докато се уговарям с колежка за бири, ми дава флашбек към миналото, но храбро отивам на мястото.

Бирите са Glarus. В "Щайгата". И са по-вкусни от Stolichno - първи удар върху софийското ми самочувствие.

Централната улица е все така жива, колоните на ФК - все така приветстващи, а морската градина свети като лазерен лъч на фона на софийските паркове. Освен това, е стабилно охранявана, което преди няколко години щеше да всее смут в тийнейджърската ми душа, но днес ми се вижда чудесно.

По тревата разцъкват таралежи, а до всеки паметник (осветен) има пътека от неразбити плочки.

След като нощта минава без инциденти, на другия ден се спускам надолу по улицата с булчинските рокли и се озовавам на добрата, стара морска гара.

Пристанището напомня това в Генуа, корабите дремят под слънцето, а наоколо има хора, които седят по пейките, разхождат се, говорят, пушат и четат. Пътеката до фара се е изпънала между надрасканите с wannabe графити стени и пляскащите в прибоя вълни.

Обратно в центъра се озовавам във феерия от някакви странно спокойни и дори усмихнати хора, грамадни великденски яйца и все същия, непроменящ се варненски дух.

Наближава Великден и по пътя към катедралата, минавам през църквата Св. Николай Чудотворец, около която се е събрало тихо множество, а отвътре се чува хор. "Е...", казвам си, "това е малка църквичка и затова е така, вероятно на катедралата си е, както си го знаем в столицата: еуфорична, пияна тълпа, подвикваща "Христос Воскресе" още в 11 часа и надаваща гръмки наздравици с бутилки "Керацуда".

Оказва се, че греша.

Около катедралата са се събрали много хора, голяма част от които са облечени официално, и тихо чакат службата да започне.

Няма подпалени коси, няма наквасени във восък обувки, нито воня на варени яйца и черупки по земята. Поповете извършват службата си. Свещеният огън пристига с кола пред входа на катедралата и няколко души едновременно ми предлагат да си запаля свещичката от техните.

Преодолявам лекия културен шок и точно в този момент, навръх Христовото Възкресение, заобиколена от адекватни физиономии, под купона на катедралата с чайките, разбирам, че Варна отново ме е хванала в капана си.

И съм се влюбила отново. Но не панически, а мълчаливо и осъзнато. Както се случва истинската любов.

*Текстът е от Chronicle.bg

Oще: варна  великден  море  морска столица  пътешествие  пътуване  пътуване до варна  туризъ  туризъм  цветелина вътева  черно море 


Още от Репортаж

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Най-коментирани