Острови на днешния ден | webcafe.bg
Webcafe

Острови на днешния ден

Катя Атанасова 05.11.2011, 20:49 (обновена 08.11.2011, 10:59)
Островчета

Дали живеем в рационализиран и добре подреден свят днес? Моят отговор е - не

Сигурно ви се е случвало, поне един път в живота, да ви обземе желанието да избягате от всичко и всички, да сте някъде другаде, не там, където сте, самите вие да сте други, неприличащи на обичайното ви аз...

Някои от нас успяват да го направят. Отиват да гледат водопадите Игуасу например, наистина познавам един такъв човек. Или избират да изкатерят някой връх в Хималаите, а може и обратно да се спуснат навътре в дълбока пещера. Бягството може да бъде и по-обикновено - просто малка екскурзия до красив европейски град или още по-близо и лесно - място в България, в което не сте били.

Пътуването е присъщо на бягащия човек

Както и на недоволствиащия, или на съпротивляващия се. Още от времето на романтизма то „спасява" от „врявата на деня", дава храна на въображението, отключва вратите към нови, непознати, магически светове. Независимо дали ще има реални географски измерения или въображаем, символичен смисъл (те могат и да се съчетаят - животът и творчеството на емблематичната романтическа фигура лорд Байрон са един от ярките примери), пътуването изявява освен всичко друго и способността на човека да намира изходи, да открива спасителни острови и така да опазва вътрешното си, най-съкровено аз, да му остава верен. Поне понякога...

Малките бягства обаче, които освен всичко друго ни и зареждат, дават ни нова енергия, нови перспективи, те спасяват от живот, който някак изначално не ни удовлетворява, от действителност, която, опитваме или не, не можем да променим. Или поне не можем кой знае колко. Нужни са някакви други опори, по-сигурни, по-трайни, по-затворени и затова по-защитени. Нашите днешни „острови" на оцеляване.

Да, да, вероятно всичко това ви звучи твърде общо. То обаче е колкото общо, толкова и индивидуално, конкретно, присъщо на всеки един от нас. Дали живеем в рационализиран и добре подреден свят днес? Моят отговор е - не.

Дали еуфорията от първите следхилядадеветстотиносемдесетидевета години отдавна не ни е напуснала? Да, струва ми се. Отдавна е.

Все ни е едно

Дали неверието, че ще „подредим" държавата си, ще развием гражданското си общество така, че то да е коректив на властта, че всеки един от нас е реален субект в изграждането на същата тази държава на база на модерни икономически и социални основания, че властта не е в ръцете на незрели в политическо отношение индивиди, на съмнителни в икономическия си статус „герои" от смутните времена на прехода, на подкупни магистрати и къде разпонаваеми, къде не „ченгета" и още и още... не ни е скапало съвсем. Чак дотам, че да не искаме да гласуваме, да искаме да се махнем ако можем, да сме толкова апатични, че да имаме един отговор за всичко - „все ми е едно"?

Повече или по-малко обезверени, всички ние, сигурна съм, притежаваме естественото чувство за самосъхранение и именно то ни кара да намираме своите спасителни места, своите „острови", където бягството не е еднократен акт, не е просто импулс за промяна, не е любопитство към новото и непознатото, а житейски избор, стратегия за съхранение, ресурс за балансиране и справяне с всичко онова около нас, защитна стена, но и ненасилствена, недемонстративна, спокойна съпротива срещу „живот в лъжата".

Давам си сметка, че употребата на вложения от Вацлав Хавел (чешкият дисидент и после президент) смисъл в тази метафора-обобщение е за друго време и по друго време, но ми се струва, че уповаването на известни морални норми и принципи е важно и днес:

„Не ми остава друго, освен при различните си обществени изяви отново да обяснявам и да посочвам, че моралът присъства във всичко. Защото това наистина е така. С какъвто и проблем да се сблъскам в своята работа, винаги щом поискам да го разреша, установявам, че зад него е скрита някаква нравствена тема - било то човешко безразличие, нежелание да се признае собствената грешка или вина, завист, прекалена самоувереност и прочие... Ако трябва да обобщя, ще кажа, че виждам единствения изход в стария и добре известен закон: „да се живее в истина".

Днес, в нашия виртуален, технологичен, рационален и... защо не... твърде разчитащ на прагматичността, на ирониите, на разума, а не на романтическите въжделения, свят, ние имаме други „острови", други начини за бягства. Но, приличащи или не на тези на романтичните ни предци, също тъй важни, необходими и спасителни за нас, както и екзотиките на Изтока за лорд Байрон, светът на приказките за братя Грим или бунтовната непримиримост за един Пушкин.

Единият път е навътре

Няма по-сигурен остров от нашето истинско аз. Онова, което само ние познаваме. Макар и не съвсем. Много често днес, а това е и защото все по-трудно се доверяваме на другите, все по-често общуваме повърхностно, „социално" задължително, ние се уповаваме на нещо дълбоко в нас, което сме разпознали като истинско, сигурно и най-важното - спасително. Имам приятел, който с годините става все по-прибран, не, не социопат, просто прибран, избиращ местата, на които отива, свеждащ до минимум задължителните такива, избиращ внимателно и хората, с които общува истински.

Просто казано - онова, което може, мисля си, да ни спаси днес е личната ни „хигиена". Към хора, към публични събития, към фалшиви реализации...

Разбира се има и други, чисто социални „острови"

Днес, повече от когато и да е, социалните кръгове се преконфигурират, „затварят", „капсулират" и охраняват от външни влияния и нежелани нашествия. Дали ще бъдат чисто професионални  - познавам например малко, затворено, много сплотено и споделящо наистина общи ценности общество на медици, повечето хирурзи, или пък общност от хора, създадена видимо на по-общ, но не и повърхностен, социален принцип - няколко точно определени места, които посещават, сходни естетически вкусове, занимания, политически пристрастия.

Каквото и да е в основата на тези кръгове, те са малки човешки „крепости", опит за защита на неспособността на отделния човек да пребивава и да се справя с точно тази действителност, тук и сега.

И не, умишлено не говоря за интернет общностите. Не защото ги отричам, аз самата участвам в няколко, но тяхната ефимерност, нестабилност и тотална способност за мимикрия им отнема способността да са „острови". Те могат да бъдат писти, релси, магистрали на движение, но не и другото.

Предполагам, че някой от вас ще ме запита за изкуството - писането, музиката, рисуването - като възможност за остров. Да, те са спасения, но дали са острови? И не само защото са предназначени за другите и когато излязат от нас, във формата на книга, песен или картина, вече не са наши, но и защото след тях се появява онази особена празнина, която най-слабите не успяват никога да запълнят.

Не зная защо точно на това място ми се иска да напиша за Вирджиния Улф, една от най-големите англоезични писателки на всички времена, която, страдайки от неизлечима болест, напълва джобовете си с камъни и бавно влиза във водата... Или за Хемингуей, или за Хънтър Томпсън.

Да има и такива избори. Някои ще кажат, че са на слабите, други - на много, много силните. Ние обаче можем да имаме свои, по-прости, не толкова възвишени, смели, героични, но спасяващи ни „острови", които да ни приютяват в неверията, съмненията, разочарованията, тъгите, човешките ни несъгласия и драми. И както ние сме днешни, те също са. Камъните са за друго.


Още от Ревю

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 13.01.2011, 14:17

1 lele male | 07.11.201113:47

Neutral Нещо... много философско ми иде... понеделнишки... особено след като уикенда бях на един доста голям остров в Средиземно море... Усмивка
   

оценка

+0 -0

Най-коментирани