Стивън Кинг за това колко е "лошо" да бъдеш продуктивен | webcafe.bg
Webcafe

Стивън Кинг и колко е "лошо" да бъдеш продуктивен

Стивън Кинг, за New York Times
28.08.2015, 18:29 (обновена 03.09.2015, 14:50)
стивън кинг

Снимка: © Getty Images

Според Краля на хоръра предположението, че количеството никога не произвежда качество, е налудничаво, снобско и очевидно неправилно

Има много неизказани постулати в литературната критика. Един от тях гласи, че, колкото повече пише един човек, толкова по-незабележителна става работата му.

Джойс Каръл Оутс е автор на повече от 50 романа (без да броим онези 11, написани под псевдонимите Rosamond Smith и Lauren Kelly). Тя разбира перфектно колко малка полза имат критиците за по-продуктивните писатели. В един своите дневници тя пише, че е създала "повече отколкото литературният критик очаква от един сериозен писател".

Като повечето постулати, които се занимават със субективни възприятия, идеята, че писането на много творби се равнява на лошо писане, трябва да бъде третирана с повишено внимание. В повечето случаи продуктивността наистина е порок. Със сигурност никой няма да приеме в залата на литературната слава Джон Крийси, автор на 564 романа, написани под 21 различни псевдонима. Авторът, както и произведенията му, до голяма степен са забравени.

Същото важи и за британската писателка Урсула Блуум (над 500 публикувани произведения, под много псевдоними), Барбара Картланд (над 700) и множество други. В този ред на мисли, няма как да не си спомним известния цитат на Труман Капоти по повод Джак Керуак: "Това не е писане, това е машинопис".

И все пак някои плодовити писатели са направили силно впечатление на общественото съзнание. Помислете си за Агата Кристи - може би най-популярният писател на 20 век, чието цяло творчество остава в печатен вид. Тя е написала 91 романа, 82 под собственото си име и 9 под псевдоним.

Кристи ни завеща два символа - Мис Марпъл и Еркюл Поаро, които са постигнали някакво безсмъртие. Прибавете към това и стилистичното и тематично единство на романите й (уютната топлина на декора и британските стереотипи, поставени в контекста на изненадващо студената й оценка за човешката природа). Човек вижда всичко това в книгите й, но в различна светлина.

Същото може да се каже и за Джон Макдоналд, писател от средата на 20-и век. Днес творбите му изглеждат прекалено остарели, а много от неговите над 40 самостоятелни романи са несмилаем микс от Ърнест Хемингуей и Джон О'Хара. Но когато Макдоналд забрави за своите литературни герои и пише единствено за себе си работата му е поразителна.

Най-добрите му неща - "The End of the Night" и "The Last One Left", се издигат високо до нивото този постоянно променящ се звяр, наречен американска литература.

Предположението, че количеството никога не произвежда качество, ми се струва налудничаво, снобско и очевидно неправилно.

Помислете за другия край на спектъра. Дона Тарт - един от най-добрите американски романисти в последните 50 години, е публикувала амо три романа от 1992 г. насам. Джонатан Францен - единственият американски писател, който е на нейното ниво, публикува пет (неговата последна творба - "Чистота", ще се появи във вторник).

Лесно е да погледнем към тези няколко книги, всяка от изключително високо качество, и да заключим, че колкото по-малко, толкова по-добре. Може би. Наскоро пенсионираният Филип Рот е написал в пъти повече от тях двамата, а "Нашата банда" си беше направо ужасна. Но от друга страна, книгата му "American Pastoral" е много по-добра от някои работи и на Тарт, и на Францен.

Аз съм възстановяващ се алкохолик, не съм пил в почти 27 години. Тези дни мисълта за пиене рядко минава през ума ми. И все пак, когато се замисля за тези осем романа на Тарт и Францен - недостатъчни, за да запълнят дори една четвърт от лавица в библиотека, се сещам как обядвах с жена ми, малко след като станах трезвеник.

Имаше две възрастни дами на съседната маса. Бяха се вторачили в храната си, докато полу-празните им чаши с бяло вино стояха на масата. Прииска ми се да стана и да ги заговоря. Всъщност имах нужда да ги тормозя. Исках да извикам: "Защо не си пиете виното, за Бога? Някои от нас не могат да пият вино, нямаме тази привилегия, така че защо не вземете вие да го направите?"

Големите пролуки между издаването на книги от талантливи писатели ме влудяват по същия начин. Разбирам, че всеки един от нас работи с различна скорост. Разбирам, че тези автори са старателни и искат всяко изречение, всяка дума да си тежи на мястото. Знам, че не става дума за мързел, а за уважение към работата. И по себе си съдя, че когато прибързваш, излиза страшен боклук.

Обаче знам, също, че животът е кратък. В крайна сметка никой от нас не е безкрайно плодотворен. Творческата искра избледнява, а смъртта я загася съвсем . Уилям Шекспир, например, не е поставял нова пиеса от 400 години. Това, приятели мои, е дълъг сух период.

Това не е заобиколен начин да оправдая собствената си продуктивност. Да, аз съм публикувал повече от 55 романа. Да, ползвал съм псевдоним (Ричард Бакман). Да, издавал съм 4 книги за една година. И да, веднъж написах роман ("Бягащият човек") за една седмица. Но мога да кажа, напълно откровено, че никога не съм имал друг избор.

Като младеж главата ми беше препълнена като киносалон, в който някой тъкмо е извикал "Пожар!", и всички са хукнали към изходите. Имах хиляди идеи, но само 10 пръста и една пишеща машина. Това бяха дни - и изобщо не се шегувам и не преувеличавам, в които мислех, че всички гласове в ума ми ще ме побъркат. Когато бях на 20-30 г., често се сещах за стихотворението на Джон Кийтс, което започва така: "When I have fears that I may cease to be / Before my pen has glean'd my teeming brain ..."

Предполагам, че по този начин се е чувствал и Фредерик Шилер Фауст, по-известен като Макс Бранд (и най-известен като създател на д-р Килдеър). Той е написал най-малко 450 романа - подвиг, забележителен и с оглед на влошеното му здраве и смъртта му на 51-годишна възраст.

Александър Дюма пише "Граф Монте Кристо" и "Тримата мускетари", но и други 250 романа. А го има и Айзък Азимов, който продава първия си кратък разказ на 19, изковал е над 500 книги и сам по себе си е революция в научната фантастика.

Моята теза тук е проста:
Продуктивността понякога е неизбежна и има своето място в литературния свят. Възприетата дефиниция, че трябва да има "производство на много плодове или голямо потомство", звучи оптимистично, поне за моето ухо.

Не всички се чувстват по този начин. Спомням си парти, на което самозван арбитър на литературния вкус се пошегува, че Джойс Каръл Оутс е като старица, която живее в обувка и има толкова много деца, че не знае какво да прави. Всъщност, тя много добре знае какво прави и защо го прави. "Имам много истории за разказване", пише тя в дневника си. Аз съм доволен от този факт, защото искам да ги прочета.

Oще: агата кристи  литература  ню йорк таймс  продуктивност  произведения  роман  романи  стивън кинг 


Още от Ревю

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Регистриран на: 10.09.2010, 13:56

1 stizi | 08.09.201517:41

Честно казано е нечовек! Това е, няма смисъл от повече. Гигантски писател, избягал от стереотипи и позата. Обожавам 50-те именно заради него
   

оценка

+0 -0

Най-коментирани