"Дамасцена“ е за мечтата, която е по-голяма от молитвата | webcafe.bg
Webcafe

"Дамасцена“ е за мечтата, която е по-голяма от молитвата

Мария КасимоваМария Касимова
22.07.2017, 09:46 (обновена 24.07.2017, 12:32)
мария лалева, дамасцена

Снимка: © Мария Лалева

"Дамасцена" ще покаже колко сме красиви и колко можем заедно

Тя е поетеса. От тези, чиито стихове улавят толкова детайлно едно чувство, че често са по-красиви от самото него. Автор е на две издадени стихосбирки и много текстове, които онлайн обществото познава, препрочита и споделя с ритуално благоговение. Този път обаче Мария Лалева е в обсега на вниманието ни като сценарист.

Неин е сюжетът и диалозите в най-любопитната кинопродукция, снимана у нас напоследък - филма "Дамасцена". В него се разказва истинската история на едно момче, израсло в долината на розите, чийто живот преминава през няколко политически режима, за да изпълни своята "българска мечта". Каква е тя и как българската роза е свързана с нея, разказва лентата, чийто тизър за броени дни се превърна в истинска онлайн сензация с над 200 000 гледания само в първата седмица.

Режисьор на "Дамасцена" е Тодор Анастасов, а основните роли са поверени на Веселин Плачков, Димитър Баненкин, Неда Спасова, Симона Халачева, Любен Чаталов и още над петдесет актьори. В най-мащабната продукция, снимана у нас през последните двадесет и пет години, участват още над 1300 статисти, сцените са снимани през четирите сезона и на десетки локации из България.

Мария Лалева с режисьора Тодор Анастасов на снимачната площадка

Интервю на Мария Касимова

Как се роди този сюжет с розоварната? Истина е, че досега не познавам киносюжет, базиран на тази тема, която всъщност е много изконно българска...

Сюжетът е изграден на основата на истинска история. Бях поканена да взема интервю и да напиша книга за историята на българското розопроизводство у нас. В процеса на работа започнаха да се раждат картини, да се оформя много интересна и драматична история за пътя на един човек през три епохи - социализма, прехода и съвременното ни общество. Относително бързо стигнахме до решението да направим филм.

Разбира се, наложи се да внесем много промени в историята, обединихме образи, чистихме сюжета от излишни детайли, за да бъдат всички тези близо петдесет години по-компактни като представяне и възможно най-обективно пресъздадени. В крайна сметка, филмът се превърна в един чудесен разказ за пътя на героя, далече от биографичен филм и много близко до драмата.

Оказа се, че всички ние живеем в страната на розите, но не знаем почти нищо за отглеждането на рози и производството на розово масло, което има повече от 250-годишна история у нас. Други народи нямат толкова дълга история като държава, колкото ние като производители и износители на розово масло. Беше непростимо да не направим филм, посветен на нещо толкова красиво и толкова българско. Все пак сме най- големия производител и износител на розови продукти в света.

Какъв е най-подходящият жанр за филм с толкова рози?

Това е филм на ръба на поезията. И на този фон от рози - история, която има няколко пласта. Дълбоката лична борба на главния герой да осъзнае рамките на собствените си заблуди. Външните му битки със системата на тоталитаризма и новата демагогия.

Темата за свободата и въпросът не сме ли всъщност ние, които сами си зидаме затворите, е една от големите теми на филма ни. Още тъгувам по един текст, който се наложи да свалим при монтажа. „По дяволите, та вие се страхувате, мързи ви даже да обичате. Как искате да сте свободни?"

Когато правиш филм за рози, започваш да вярваш в промяната повече от всичко. В цикличността, в силите на природата, в енергията на земята, в силата на едно малко цвете. Когато правиш филм за рози, всъщност създаваш приказка. Приказка за големи деца, които повече от малките имат нужда да вярват в нещо извън реалните граници на битието си.

Какво означава "българска мечта" и с какво тя е по-различна от американската или която и да е друга такава?

Отговорът на този въпрос има две страни. Едната е личната мечта, сбъдната и осъществена на земята, където си роден. В нашия случай - България. Мечтата е българска, защото героят ни е българин, историческите времена, в които живее, са българската ни история, манталитетът и прийомите на противниците му са български, но най-вече розите са му български. Изборът му е да реализира мечтите си тук. Да остане тук въпреки всички несгоди и да сътвори своя мечтан свят у дома.

Другата страна на отговора е чиста проба народо-психология. Всяка друга мечта, която не е българска, а е американска, скандинавска, френска, индийска и т.н., е формирана на база на историята на тези страни, на традициите и религиите им, на манталитета и суеверията им, ако щете.

Можеш да сбъднеш всяка една от тези мечти, стига да я припознаеш като своя. Както всеки американец или друг може да дойде и да сбъдне нашата - българската. А тя е проста за формулиране - да живееш в Рая и да не се грижиш за него е липса на обич, на чувство на тъждественост.

Доколкото усетих от тийзъра, във филма става дума за един мъж, който има мечта, по пътя на чието осъществяване среща много пречки, а накрая всичко завършва щастливо за него. Това е класическа филмова конструкция, която киното избягва вече да използва. Защо се захванахте именно за нея?

Не вярвам в правилата. Живеем в свят, в който ни манипулират точно по този начин - с правила за всичко. И за изкуство, и за кино, и за храни, и за свободи, и за толерантност.... Има моди за всичко, дори и в киното. Те отминават, а с тях и правилата за тази или онази модна линия.

Но има филми, които остават. "Козият рог" не попада в класическа филмова конструкция, но е "Козият рог". "Осъдени души", "Бялата стая" и много други също. Но те ще останат завинаги големите филми в историята на нашето кино.

Когато първият въпрос, който ми зададат например е "Колко е дълъг филмът?" аз на мига вече знам, че срещу мен стои човек, с когото аз никога няма да се разбера и който задължително и категорично няма да разбере мен. Знам, че съм попаднала при търговците в храма. Живеем бързо. Ядем сандвич на крак, ядем полуфабрикати, караме бързи коли, редно е да гледаме по-късички филми.

Ей така, по- бързичко да преминат пред очите. Но ние правим филм , който минава през сърцето. Там времевите понятия са други. Добрите филми затова са добри, защото намират правилната точка на равновесие между инвестиция, качество и тема.

Била съм на бригада за рози като ученичка и темата ми е по особен начин близка. Вие лично как опознахте живота, традициите и работата около българската роза? С какво този образ ви привлече?

Със свободата, която ми даде. Нямаше значение дали ще пиша за рози или орехи. Имаше значение това, което героят беше извлякъл от трудния си път навътре към себе си. Това беше интересното - философията му. Розите просто помогнаха тази история да бъде приказна.

Как направихте избора на актьори? Имаше ли имена и лица, които виждахте, докато пишехте сценария?

Изборът на актьори беше изцяло задача на режисьора Тодор Анастасов. Филмът имаше тежък кастинг, защото трябваше да покрием три възрасти на героя, а главният герой, изигран от Веселин Плачков, изигра няколко различни възрасти - от 30 годишен до 55. Не просто трудна роля, но и много работа, себеотдаване и талант изискват подобни роли. Но Веселин се справи повече от чудесно.

Лица не съм си представяла докато пиша сценария, но си "познавах" актьора, когато обсъждахме предложенията. Сценаристът носи отговорност за историята и думите, но тежката отговорност за целия филм, за актьорския състав, за отделните линии, за темпото на филма е на режисьора.

В това отношение Тодор Анастасов прояви нюх на хищник. Много често със стъпването на терена променяше цялата сцена, внасяхме промени в текста на място, пренареждахме интериора.

Той притежава рядкото качество да те вбеси до сълзи, но когато видиш филма, да му простиш всички капризи, които не си разбирал на терен. Работейки с него осъзнах защо талантливите хора имат малко приятели. Защото са безпощадни първо към себе си и изискват първо от себе си.

В киното има строга йерархия, но то е отборен спорт. Пропука ли се една брънка от веригата на терен и всичко рухва. А чисто организационно нашият филм беше много тежък за снимане. Имахме чудесен директор на продукция - Иван Кирилов, човек с много опит и точен поглед.

Мария и Иван Кирилов - директорът на продукцията - в най-тежкия им снимачен ден

Имахме над 34 локации, в различни епохи, четири сезона, което превръщаше задачите на сценографа Боряна Минчева в нещо повече от предизвикателство. Сега, като се върна назад, живея с усещането, че не сме имали екип, а семейство.

Да, някои се отрекоха от нас, други ни псуваха, но то е като в живия живот - накрая остават тези, които наистина са работили с любов. Филмът е като да създадеш дете и да го отгледаш. Истинските човеци не заплюват децата си.

Точно там на терените около Павел баня и Казанлък написах един текст от бъдещия ми роман „Живот в скалите", че по пътя си човек ще срещне много наемници и много верни, въпросът е да не ги объркваш. Където има любов, няма цена, няма сделка. "Дамасцена" даде много за моята книга - теми, образи, опит, въпроси. Най-вече въпроси. Аз съм от авторите, които питат.

За кого е този филм?

За всеки, който обича въпросите, промяната, риска. За всеки, който обича българската земя. За всеки, който вярва, че „мечтата е по-голяма от молитвата", както казва нашият герой Течо.

С какво ще е конкурентен на сцената на световното кино?

Светът не познава достатъчно добре България. Нашият малък рай заслужава всички усилия да бъде показан честно и красиво. В това отношение операторът Христо Генков, който е внук на Генко Генков, постигна картина, достойна за възхищение. За технически средства и техническо обезпечаване на снимачния процес пари не се жалеха.

Отговорността на оператора във филм като "Дамасцена" е огромна. И въпреки всички трудности и за операторската група, и за осветителите, и за грип-а, тези всеотдайни момчета вложиха себе си във филма. Ако да заснемеш и покажеш красота и истина са белези за конкурентност, то нашата история ще е конкурентна точно с това.

Как си представяте филма и бъдещия му живот на екран?

Не си го представям, знам. Ние създадохме един много хубав и много честен филм. Неведнъж съм казвала - зрителят има в себе си един скрит камертон за истина. Ще ти прости, ако излъжеш в историята, но няма да ти прости, ако като автор, го излъжеш в емоцията. Затова "Дамасцена" се получи. Това е истински емоционален филм. Ние нямахме друг репер за темпо, визия и сюжет освен честната емоция. Вярвам, че зрителите ще го усетят.

А с какво този филм ще е различен от реализираните български филми напоследък?

С това, че няма да е поредният мрачен филм за нерадостния малшанс да си роден в България. От екрана няма да се самобичуваме колко сме нещастни, защото сме българи. Във филма няма да покажем само тази страна на нашата действителност, в която властват мутри, продажни политици, проститутки, задкулисия. Главният ни герой няма да е задължителният напоследък персонаж в българските филми - впиянчен интелектуалец, депресиран от действителността човек, безпътен и обречен на Терминал 2 българин.

Точно обратното - ще покажем колко сме красиви, колко много можем заедно, на какво красиво място живеем и колко много решения и надежда има във всяка трудност. "Дамасцена" е филм за надеждата и вярата, за красотата, за свободата вътре в нас, за промяната. Големият въпрос на нашия филм е: "И какво правиш след като го осъзна?". "Дамасцена" ще покаже точно това.

Oще: анастасов  веселин плачков  дамасцена  лалева  мария лалева  плачков  роза  рози  розобер  розовар  тодор анастасов 


Още от Story

Webcafe.bg предупреждава, че администраторите на сайта трият коментари, които съдържат нецензурни думи, обиди по расов, етнически, религиозен, полов или сексуален признак, както и коментарите, които са на латиница.

Най-коментирани